Няма покой за мъртвите

— Не искам да знам, Стан. Не ми дреме. Нищо не е станало, всичко ни е наред, в безопасност сме, работата спи. Не просто спи, хибернира. Зимен сън. Вечен. — Питър се изхили. — Не ме интересува какво е казал онзи смахнат криминолог. Не искам да го чуя. Няма да ни хванат. Защото парите са у нас. У теб, у мен. Наши са.

Нън отново изръмжа нещо неясно и когато Питър се впусна в поредната тирада, покри с длан слушалката и каза на Балард:

— Кажи му да стои там и да не мърда. Кажи му, че отиваш при него. Не приемай отказ. Изпълнявай!

— Ти да не би… — Балард изви очи настрани, към пистолета, опрян в челюстта му.

— Именно — отвърна Нън. — Нямам какво да губя. Ти лично се погрижи за това. Докато ти имаш какво да губиш. Прави каквото ти казах. — И Нън завря телефона в лицето му.

— Да, Питър, тук съм.

Гласът на Балард беше равен и овладян. Адвокатът в него се бе събудил. Дори да трепереше вътрешно от страх, той никога не го показваше. Не и пред публика. Или пред съучастник.

— Искам да се видим. Да, сега. — Пауза. — Не, не в бар. Остани на яхтата. Не си в състояние да се показваш пред хора тази вечер. Аз идвам след малко… Окей… Да, Питър. Довиждане.

Нън прекъсна връзката.

— Ех, защо нямах диктофон! Щях да докажа на света какво пълно и абсолютно нищожество си…

Балард бе събрал достатъчно кураж за една крива усмивка.

— Ти току-що извърши въоръжено нападение срещу мен, след като преди това си подслушвал мой частен разговор. Ако още в този момент не ти видя гърба, ще те влача по съдилища, докато ти взема и последния цент от съдраните джобове. Мислиш си, че откакто Сара те заряза, си стигнал дъното? Ти си още на километри над дъното, но аз ще се погрижа да потънеш докрай, Нън.

— Потъването ми е хоби — каза Нън. — Аз съм олимпийски шампион по потъване, Стан. Сериозно. Но съм впечатлен от бездната, в която ти си се свлякъл. Помогнал си на Питър Хюсън да източи милиони от наследството на племенниците си, след като майка им, собствената му сестра, беше екзекутирана. Ако даваха медал за доблест и човешко достойнство…

Устните на Стан Балард се раздвижиха неопределено, докато накрая застинаха в презрителна усмивка.

— Догадки, които не почиват на нищо.

— Бяха догадки. Но едно време. Вече не са. Покажи ми портфейла и ключовете от колата си, Стан.

Балард порови в джобовете си и извади портфейла си и връзка ключове. Върху ключодържателя блестеше емблемата на „Мерцедес“. Нън разтвори дебелия портфейл и прелисти с палец съдържанието му.

— Живееш доста по-нашироко, отколкото навремето, когато Роузмари отпътува към газовата камера. Да не би с Питър да източвате семейните пари? Мъртвата не е в състояние да поиска одит.

Балард не помръдна от мястото си и не каза нищо.

— Питър е мръсник, но освен това е и пияница и едва ли е човекът, комуто би поверил плана си — отбеляза Нън.

Той изпитваше садистично удоволствие при мисълта не просто да забие ножа на Балард, но и да завърти острието между ребрата му. Нещо в него го подтикваше още сега да дръпне спусъка и да изтрие веднъж завинаги ехидната усмивчица от лицето на Стан Балард. Но тогава се сети за Сара. Нима тя наистина обичаше този човек? Нима изобщо го познаваше?!

— Какво? — Балард, обикновено проницателен, не бе схванал намека в думите на Нън.

— Някой е съставил плана да сложите онзи труп в „Желязната дева“ и да натопите Роузмари. Подобно престъпление изисква съобразителност и организационни умения.

— Все едно четеш от учебник.

— Ти чукаш жена ми, аз имам пистолет в ръката си, тъй че подигравките едва ли са особено умна стратегия.

— Бившата ти жена — обади се Балард.

Нън го прекъсна:

— Списъкът с кандидатите не е особено дълъг, Стан. Ти си по-умен от Питър, а и мотивът ти не е толкова очевиден, колкото неговият. Ако Питър има изгода, имаш и ти.

Устата на Балард отново потрепна, размърда се и застина, този път в гримаса на недоверие.

— Казваш всичко това само заради Сара. Защото искаш да ме изкараш някакво чудовище.

— Нищо не те изкарвам. Ти си чудовище. Кажи ми сега какво направихте двамата с Питър.

— Планът не беше мой.

Нън го сръчка с дулото на пистолета под брадичката. Дори на слабата светлина се видя как кожата наоколо почервеня.

Но Балард не отговори.

— Мислиш, че няма да те убия?

— Няма. Твърде много обичаш Сара, за да й го причиниш.

Бруталната истина в думите на Стан — единствената истина, излязла от устата на този патологичен лъжец — прониза като нажежена тел мозъка на Нън. Той си представи Сара в прегръдките на Стан Балард. В този момент не знаеше дали я обича, или мрази. Но се опита да запази спокойствие.

— Няма да й го причиня аз. Ти си този, който натопи невинна жена за убийство, което не беше извършила. Гарантирам ти, че ако Сара го узнае, с брака ти е свършено.

Балард присви очи.

— Какво искаш? Пари? Мога сериозно да повиша стандарта ти на живот.

— С какви пари? На Роузмари? На децата й?

— Роузмари е мъртва, и то по твоя вина, Нън.

Пръстът на Нън се сви около спусъка. Бе едва забележимо движение, но Балард го забеляза и от гърлото му излезе задавен стон:

— Извинявай, извинявай, не исках…