Няма покой за мъртвите

Срещата им с експерта бе приключила и хората бяха започнали да се разотиват, но Нън знаеше, че съзнанието на всички е завладяно от въпроси и съмнения. Той ги изпрати с поглед, но не му се разговаряше с никого. А и те не се спираха, дори за да му кажат довиждане, и избягваха погледа му. Та кой би желал да разговаря с един бивш полицейски инспектор, който така глупаво се бе оставил да го изиграят? По дяволите веществените доказателства! От самото начало той се бе съмнявал във вината на Роузмари, но бе потискал съмненията си. Тя трябваше да бъде призната за виновна колкото може по-бързо, така че всички — освен него самия, пък и самата Роузмари — да си кажат, че системата работи, че и този път справедливостта е възтържествувала.

Обзе го внезапен, раздиращ гняв заради пропилените възможности, заради двата съсипани човешки живота; той се подпря на стената и затвори очи, после отново ги отвори.

Вляво от него висеше някаква картина — размазана, модернистична мъглявина от сини, бели и оранжеви петна, завихрени в безумен танц. Творба, чийто смисъл и логика той не разбираше.

Сътворение. Логика. Смърт. Смъртта на Роузмари, смъртта на брака и кариерата му — цялата тази чудовищна лъжа е била сътворена от някого, изваяна с търпеливото умение на художник по някаква изначална логика, която той така и не бе успял да разгадае.

Защо?

Сценарий от подобен мащаб издаваше хладна пресметливост, а не разгорещена страст. А при разследването на такива престъпления важеше едно основно правило, което той трябваше да спази с неотстъпчива последователност: следвай парите.

В случая парите бяха отишли при просмукания със спирт, покварен до мозъка на костите Питър Хюсън.

Нън се отдръпна крачка назад от модернистичната картина. Огледа се; всички си бяха тръгнали — и живи, и призраци, и изкривеното, измамно минало. Може би бягаха от него — от ченгето, върху чиито показания почиваше обвинението срещу Роузмари, от ченгето, което бе объркало всичко. Сигурно отдалеч миришеше на провал, самосъжаление и некомпетентност. Внезапно усети, че му се гади, но си каза: Аз ще открия истината. Някакво задрямало въгленче в сърцето му се разгоря. Аз ще открия истината.

Може би Роузмари беше невинна. Или пък тя бе убила човека, за когото всички бяха приели, че е Кристофър.

Във всеки случай той искаше да знае.

Следвай парите. Трябваше да говори с Питър.

Стъпките му отекнаха в празния коридор. Картината го следеше внимателно, сякаш преценяваше решителността му. Той кимна на човека от охраната, който го изчакваше да си тръгне. Излезе от музея и потъна в мъгливата, влажна завивка на нощта. Леденият вятър го прониза. Звездите бяха размазани петна зад облаците.

В сенките на надвисналата модерна сграда различи човешка фигура. Вървеше с колеблива стъпка по безлюдния тротоар. Питър?

Нън ускори крачка, като стъпваше на пръсти, за да не вдига шум.

Мъглата се разтвори, прерязана като с нож от острата светлина на улична лампа; Нън позна мъжа. Не беше Питър, а Стан Балард, който точно в този момент бъркаше в джоба си за телефон, после го вдигна към лицето си.

Може би Сара го търси, помисли си Нън. Сара, която го бе заменила с лъжец и мръсник като Балард. Какво ми беше на мен? — помисли си той. Какво й стана на нея? Бракът им приличаше на онези модернистични картини, при които логическата основа се губи в безсмислен хаос. Дали Сара изобщо някога го бе обичала?

Балард се обърна и сви по тясната странична уличка, загърбвайки топлия уют на близкото бистро и на един бар, чиито неонови светлини блещукаха мамещо малко по-нататък по потъналата в мъгла улица.

Стан Балард търсеше усамотение след шокиращите разкрития. Интересно.

Нън спря на ъгъла и предпазливо надникна в уличката. По протежение на тротоара се виждаха контейнери за боклук и струпани празни каси от бистрото. Той видя как Балард зави зад един от контейнерите и сам забърза напред, посягайки към пистолета в джоба си — жалка останка от някогашния полицай. Когато тръгваше за музея, се бе поддал на изкушението да вземе оръжие и чифт белезници — тогава това го учуди, но сега беше благодарен на странното си хрумване.

Балард шепнеше напрегнато в телефона си:

— Всичко ще излезе наяве, всичко, което направихме, за да изкараме пари от наследството…

Гласът му трепереше, беше обзет от паника. Усетил чуждо присъствие зад гърба си, той се извърна рязко и Нън завря пистолета под челюстта му.

Балард замръзна на място, прибелял от уплаха.

Нън вдигна пръст до устните си, после посочи с пръст телефона и Балард му го подаде.

Нън вдигна апарата до ухото си. Гласът отсреща беше на човек, изпаднал в шок и паника:

— Млъквай, не говори за това, просто млъкни!!!

Произнасяше думите завалено, с надебелял от пиене език. Питър Хюсън.

Нън издаде звук, който би могъл да се приеме като съгласие.