Няма покой за мъртвите

— Нямам какво да ти кажа — рече той, когато пристъпих към масата. — Тук не си добре дошъл. Какво искаш?

— Е, стига, Питър. Очаквах да си по-дружелюбен. — Колкото и да се насилвах, не можех да си придам сериозно изражение. — Нима си забравил каква услуга ти направих навремето?

Той сбърчи чело под капитанската фуражка. Воднистите му очи се присвиха.

— Услуга ли? На мен?! Не разбирам за какво говориш. Знам кой си, но услуги не си ми правил никога.

— Да, ама онзи ден идва при мен някакъв тип и започва да ми задава въпроси за услугата, която ти направих.

— Какво? — изквича Питър.

— Не се тревожи, погрижил съм се за него.

Питър обаче изглеждаше доста разтревожен.

— Ти наистина ли очакваше някакви си мизерни десет бона да ми стигнат за цял живот? — Аз приседнах до масата. Вдигнах чашата му с вино и отпих голяма глътка. — Шабли, а?

— Мога да повикам полиция. И преди са ми се натрисали разни навлеци.

Взех си бисквита от сребърния поднос. Беше още топла. Отхапах едно късче.

— Наистина ли се правиш, че нищо не знаеш?

Той се надвеси над мен. Устните му трепереха.

— Не е нужно да се преструвам. Нямам нищо общо с тази история.

— Амнезия, а? — Реших да го подхвана изкъсо. — Онзи труп в „Желязната дева“…

Хюсън преглътна, но не мигна.

— Моля? Ти да не си се побъркал?

— Е, стига де! Докога ще ми се правиш на девственица!

— Ей сега вече ще повикам патрула.

— О, знам кого ще повикаш. И няма да е полиция.

Той понечи да тръгне към каютата, но аз го сграбчих за ръката.

— Сядай долу! Виж, Питър, нека се държим като мъже. Знаеш ли какво? Аз ще ти разкажа една история, пък ти, ако можеш, се прави, че не си я чувал.

Бутнах го заднишком към стола и той, ще не ще, седна.

— Имаш пет минути. — Опитваше се да си придава кураж, но беше плувнал в пот. — Да чуем историята ти.

— Да кажем, че е история — казах аз. — Да се престорим, че не е самата истина.

Той гледаше втренчено чашата в ръката ми. Вдигнах я до устата си и пресуших остатъка на един дъх.

— И така, Питър, да допуснем, че в някакъв музей в Сан Франциско някога била изложена някаква „Желязна дева“. Да предположим, че е била изработена преди стотици години, но съвсем наскоро отново е била употребена по предназначение.

— Не си падам по история и музеи — прекъсна ме Питър. — Губиш си времето.

— Виж, направил съм си домашното, макар и със закъснение. — Прокарах пръст по ръба на празната чаша.

Хюсън понечи да се изправи.

— Хайде, дим да те няма.

Аз го блъснах обратно в стола. Не обичам грубостите, но бях принуден. Видях по лицето му сянка на страх. Тенът му се бе стопил.

— Да кажем, че във въпросната „Дева“ е бил натъпкан човешки труп.

— Това не е новина — промърмори Хюсън. — Защо всъщност си дошъл?

Приближих лице до неговото.

— Не е новина ли, Питър? А какво ще кажеш, ако взема да ти разкажа цялата история? Като преди това аз повикам полицията?

Постигнах желания ефект. По бузите му избиха червени петна.

— И защо ще викаш полиция, Арти? — Очите му шареха неспокойно, сякаш търсеха път за бягство. — Ами че това е било… отдавна. За какво ти е притрябвала сега полиция?

— Толкова отчаян ли ти изглеждам? — попитах аз, като отново се наведох към него. — Може и да съм. Да, наистина съм отчаян. Знам какво си мислиш. Мислиш си, че съм някакъв боклук, който е имал наглостта да допълзи като хлебарка до разкошната ти яхта. Но за хлебарка аз знам някои доста сложни думи. Като съучастничество. Нали си чувал словосъчетанието съучастничество в заговор за убийство?

Хюсън вече дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше под адмиралската куртка.

— Няма да посмееш — изсъска той. — Какво, ще се предадеш, а? Ще признаеш, че си убил човек? И ще ме завлечеш със себе си?

Кимнах. Сцената ми доставяше наслада.

— Казах ти. Отчаян съм.

Хюсън сякаш се смали. Очите му ме следяха, присвити като две цепки.

— Какво искаш, Арти? Пари?

— Ами да. Виж как позна! И то повечко.

— Окей, добре! Пари искаш. А като ти ги дам, ще изчезнеш ли?

Дотук мина много добре.

Оставаше да се обадя на още един човек. Преди да напусна този град завинаги. Имах дебела пачка пари от Хюсън. Но исках още. И то много.

Да, трябваше да му се обадя. Наречете го желание за епилог. Или пък обикновен садизъм. Или победна обиколка на пистата. Ха-ха. И още парички.

Номера го бях измъкнал от онзи страхлив червей Хюсън.

Извадих телефона и нетърпеливо набрах цифрите.

— Ало? — Познах веднага гласа.

— Имам информация за Кристофър Томас.

Мълчание. После:

— За кого?

— Не ме ли позна?

— Имате… имате грешка.

— Не мисля.

— Съжалявам. Имате грешка. — И той ми затвори.

Изсмях се. Чувствах се прекрасно.

— Ще ти звънна по-късно — казах аз в замлъкналата слушалка.

Облякох якето си и излязох навън.

Р. Л. Стайн

29