Няма покой за мъртвите

Макгий се опита да скръсти късите си ръчички отпред на гърдите. Не се получи много убедително.

— И тогава се сетих: глицеринът.

Всички го гледаха озадачено.

Макгий хвърли бърз поглед надолу по редовете, после прочете на глас пасаж от доклада на патоанатома:

— Един от пръстите е намерен, забит дълбоко в тазобедрената става.

Лицата на присъстващите изразяваха пълно недоумение.

Макгий се приближи до масата, измъкна една от подредените във ветрило снимки, грабна лупата и направи знак на всички да се съберат около него.

— Тази снимка изобразява лявата половина от таза. Виждате ли тук една дълбока кръгла дупка? В нея влиза ябълката на бедрената кост. Заедно двете кости образуват тазобедрената става. Тя е обвита в много дебели мускули. Много често меките тъкани около таза и хълбоците се запазват дълго след като останалата част от трупа е напълно разложена. Следите ли мисълта ми?

Всички закимаха енергично.

Доволен, Макгий постави лупата над снимката.

— Какво виждате върху вдлъбнатината на тазобедрената става?

— Белези от острие на нож — отвърна Олсън.

— Именно.

Макгий остави лупата върху плота на масата. Джъстин я вдигна и се надвеси над снимката, почти допряла нос до хартията. Останалите наостриха уши.

— Вижте сега какво мисля аз по въпроса. Бруно Мюнц се е заблудил. Трупът в „Желязната дева“ не е бил на Кристофър Томас. Жертвата е мъж от азиатски произход, приблизително на възрастта на Томас, но с по-нисък ръст. Зъбите му са избити, за да не бъде разпознат по съзъбието. Върховете на пръстите му са отрязани, за да не могат да бъдат взети пръстови отпечатъци. Малкият пръст на лявата му ръка е заменен с чужд. В тазовите мускули на азиатеца са направени разрези, доста несръчно, бих казал. Малкият пръст на Томас е бил покрит с глицерин и мас, за да се забави разлагането, и после забит в мускула чак до ставата.

— И Мюнц е пропуснал да забележи всичко това, липсващите фаланги, подменения пръст?

— Крайните фаланги са миниатюрни костички и често се губят при изследване на разложени трупове. Ако изобщо е забелязал липсата им, в което се съмнявам, добрият доктор Мюнц сигурно си е помислил, че просто са се изгубили. Едва ли е горял от желание да рови из онази каша в „Девата“. Коланът на Томас с лесно различимата тока е бил препасан около жертвата. След това трупът, без крайни фаланги, но с една важна добавка: кутрето на Томас, е бил натъпкан в „Желязната дева“. Уредът е бил опакован в дървен сандък и върнат на собственика си. Останалото го знаем.

— Ами подменените кости? Ами белезите от ножа? — Бузите на Тони Олсън бяха станали червени като цвекло.

— Мюнц е бил патоанатом, а не антрополог. Бих казал, че доста се е надценил.

— Но… — Джъстин се надвеси напред. — Зъб на Кристофър Томас е бил открит в „Девата“, нали така? Това бе доказано.

— Отново отличен, мила госпожичке. — Макгий я озари с крива усмивка. — Зъбът наистина е бил на Томас. И със сигурност не е излязъл от устата на азиатеца.

Тишина.

Която бе нарушена от Олсън.

— Ако сте прав, някой е взел всички мерки трупът да бъде погрешно разпознат като Кристофър Томас.

Макгий кимна.

— Кой? — попита Олсън.

— И защо? — добави Мейър.

Макгий вдигна рамене. Знам ли?

Всички очи бяха приковани в Джон Нън.

Само Нън гледаше към Стан Балард.

И тогава Олсън изрече въпроса, за който всички едновременно се сетиха:

— В такъв случай къде, по дяволите, е Кристофър Томас?

Кати Райкс

28

Знам къде да ги открия. За всичко знам повече от всички тях, взети заедно.

Питър Хюсън го намерих лесно. Без проблем. Наех една гумена лодка с кихащо моторче и доплувах до яхтата му, закотвена пред клуба „Сейнт Франсис“.

Беше типичен ден за Сан Франциско — влажен и мъглив, тънък ветрец рошеше повърхността на океана, водата изглеждаше сиво-кафеникава под надвисналите облаци. Вдясно се виждаше „Голдън Гейт“, но не бях дошъл да разглеждам забележителностите.

Бяха минали дванайсет години оттогава, но аз знаех колко ще се зарадва Питър да ме види.

Доколкото можех да пресметна, той вече бе минал петдесет. И беше богат като Крез. Донякъде благодарение на мен.

Когато се приближих достатъчно го видях седнал на масата на задната палуба. В ръката си държеше чаша с вино. Щом ме забеляза, стана и пристъпи към парапета.

— Помниш ли ме? — извиках.

Не изглеждаше особено състарен. Парите имат това свойство: подмладяват човека. Беше облечен в бяла адмиралска куртка, на главата с тъмносиня фуражка. Сякаш се бе издокарал за Хелоуин.

От мястото си не виждах дали бе започнал да оплешивява, но във всеки случай изглеждаше в добра физическа форма, имаше и тен.

Позна ме, разбира се. Замаха бясно с ръце като вятърна мелница, сякаш бе видял призрак.

— Руби? Не желая да те виждам! — развика се той. — Върви си. Нямаш място тук.

Разбира се, че не желаеше да ме вижда. Аз се изкачих през парапета и завързах лодката си за яхтата му. За момент през облаците се показа слънце и ме заслепи. Сякаш някой насочи прожектор в очите ми. Време беше да скъся дистанцията.

Отначало се боях, че биячите му са на борда и ще ме изритат обратно в морето. Но явно беше сам.