Нощна стража

— Мога да разбера това, че не искат да разкрият съдържанието на плика, но да не ми кажат дори кого изпраща тук КГБ, е вече прекалено. Точно те ще ми прережат после гърлото, ако Драго предаде плика, преди да успея да се добера до него. А за да успея, трябва поне да знам как изглежда човекът, с когото ще се срещне. Нима не разбираш?

Морган кимна с глава:

— Разбирам, Шивон, но нищо не мога да направя.

— Свържи се пак с Лангли и ги накарай и те да разберат.

— Това няма да помогне, и в департамента никой не знае.

Тя го погледна объркано и смръщи чело.

— Нищо не разбирам.

— Било е взето решение на най-високо равнище името на човека да остане в тайна.

— Колко високо? — попита тя.

— Президентът и директорът на ЦРУ.

— Но това няма никакъв смисъл — каза смутено тя. — Хората ни в КГБ сигурно знаят кой е?

Морган поклати глава.

— Там също са затегнали редиците по върха.

— По дяволите, Кейси, какво има в този проклет плик?

— Вчера ми казаха нещо, строго поверително — отвърна той, като хвърли цигарата си и я стъпка с крак. — Свършено е, ако се разчуе нещо, но никога преди не сме имали тайни един от друг, пък и си права, че утре ти ще си рискуваш живота, за да вземеш плика.

Той се загледа в краката си и после бавно извърна поглед към нея.

— Чувала ли си някога за програмата „Алфа“?

— Разбира се, че съм чувала. Хората, които я познават, се броят на пръсти.

— Двама от тях са президентът и директорът на ЦРУ.

— Искаш да кажеш, че… — тя се дръпна назад и от изумление очите й широко се отвориха.

— Казаха ми само, че съдържанието на плика е извлечено от програмата „Алфа“.

— Но как е могъл човек като Драго да се сдобие с такава информация?

— Не знам нищо повече — каза Морган. Изправи се и погледна надолу към нея. — А и това идва от най-високо място.

— Колко високо?

— Нека кажем така — никога не съм говорил с президента — отвърна той и се отдалечи по ливадата към шосето.

Шивон се усмихна, изпразни кесията и хвърли останките от хляба към струпалите се накуп патици.

Осма глава

Таксито спря пред „Ривиера Клъб“ на „Авенида Виейра Соту“, откъдето се виждаха спокойните води на залива Ипанема, и Греъм погледна часовника си — девет без двадесет. Бе целият плувнал в пот. Шивон им бе казала да са там в осем и половина, но така поне спазваха местните обичаи — кариоките винаги закъсняваха. Бе облечен в черен официален костюм и бяла риза „Карден“, за която бе загубил по магазините цял следобед, и си бе сложил черна папионка. Сабрина, напротив, бе намерила веднага това, което търсеше — свободна черна рокля и черно болеро. Носеше съвсем малко бижута — само диамантени обици с подходящо колие, и бе вдигнала косата си. Бе изискана, елегантна и красива.

— Добре изглеждаш — каза почти неохотно Греъм, докато й помагаше да слезе от колата.

— Благодаря — усмихна се тя. Знаеше, че това е единственият комплимент, който можеше да очаква от него тази вечер.

— Дай си ръката.

— Какво? — не разбра веднага тя.

— Младоженци сме, забрави ли? — отвърна Греъм и й протегна ръка.

Униформеният портиер с лице и стойка на боксьор отвори една стъклена врата и учтиво докосна шапката си, когато влязоха във фоайето, потънало в плюш. Греъм отиде на рецепцията и жената зад мраморния плот любезно го поздрави, преди да го попита за името му и да го въведе в компютъра, скрит от погледа някъде под тезгяха.

— Можете да седнете, докато повикам госпожица Сен-Жак и й съобщя, че сте пристигнали.

— Благодаря — отвърна той.

Върна се при Сабрина и тъкмо се канеха да седнат, когато от ресторанта в края на коридора излезе Андре Драго. Когато се приближи, и двамата си помислиха, че описанието на ван Ден е било съвсем точно — тясно слабо лице, очила с телени рамки и светлоруса коса, подстригана много ниско. Както и явното предпочитание към бяло. Бяло официално сако, бяла копринена папионка — само панталонът му бе черен.

Той се представи и усмивката остана само на устните му, далеч от очите.

— Последвайте ме, ако обичате. Госпожица Сен-Жак ви очаква в казиното.

Поведе ги нагоре по едни стълби, застлани с червен килим.

— Запознати ли сте с бразилското изкуство? Двамата поклатиха отрицателно глава. Драго спря на средата на стълбището и посочи редицата картини на стената отляво.

— Наред с останалите имаме и платна на Панцети, Джанира и Ди Кавалканти — той леко се усмихна. — Всичките са оригинали, разбира се.

— Не мислите ли, че изкушавате дявола, като държите оригиналите така открито? — попита го Сабрина.

— Имаше един опит за обир преди около година и половина — каза Драго и посочи книгата за посетители, оставена на една маса пред тапицираната с червена кожа двойна врата. — Бихте ли се подписали, господин Греъм?

— Разбира се.

— И заловиха ли крадците? — попита Сабрина. Той извади от джоба си златна писалка, отвинти капачката и я подаде на Греъм. После се обърна да отговори на Сабрина:

— Един от охраната се престара и ги застреля и двамата. Такава трагична и нелепа смърт.