Нощна стража

Първата мисъл на Сабрина, когато слезе от влакчето и видя Рио де Жанейро в краката си, бе, че си е струвало да дойде дотук дори само заради тази гледка. От дясната й страна се простираше градът, като заплетен макет от папие-маше, измайсторен специално за някое разглезено дете по каприз на разточително богатия му баща. Спокойните води на залива Ботафого бяха осеяни с яхти — тези красиви дрехи на парите, — като че ли някой бе подредил миниатюрни пластмасови играчки върху гладко морскосиньо стъкло. Отляво бяха зъберите на планините, покрити със зелено кадифе, което някъде отвъд незабележимо се променяше в синевата на Атлантическия океан и се губеше в безкрая. Струваше й се, че всичко ще стане на парчета, ако отнякъде паднеше и най-малкото камъче. Далеч на хоризонта, нежно докосвайки върховете на планините, се виеха перести облаци, сякаш нарисувани с тънка четка, за да разнообразят вечно лазурното небе. Усети някой зад себе си и се обърна — бе Греъм, който бе мушнал ръце в джобовете на широкия си бял панталон и я чакаше.

— Великолепно е, нали? — каза тя и посочи наоколо.

— Да — промърмори равнодушно той. — Хайде идвай, Си. У. най-сетне успя да изкопчи далекогледа от оная тайфа германци. Казва, че не може да ги удържи задълго, без да упражни насилие.

Тя се засмя и тръгна с него, като го хвана под ръка. Той погледна надолу към пръстите й, но не се отдръпна.

Уитлок отлепи око от телескопа и й махна с ръка да побърза.

— Хайде, чакаме те.

Сабрина се усмихна любезно на четирите възрастни семейства, които търпеливо чакаха реда си зад Шивон, извини им се на немски, че се е забавила толкова, и обеща да свърши бързо, за да не ги притеснява повече. Лицата им светнаха, когато чуха родния си език, и единият от мъжете й каза да не бърза и да гледа, колкото пожелае. След като му благодари, Сабрина се наведе над телескопа, нагласи го на фокус и се загледа в увеличеното изображение. Първо видя само част от планината, обърната към Атлантическия океан. После забеляза нещо, което отразяваше слънчевите лъчи, и като увеличи още образа, разбра, че това всъщност е прозорец — огромен прозорец, широк най-малко сто фута. Или не, бяха два прозореца, между които имаше процеп, дълъг двадесет фута. Изведнъж окото й долови някакво движение — сякаш направо от планината бе излязла моторница! Тя примигна и отново погледна през окуляра. Този път я видя ясно — под земята имаше пещера. Не можа да види нищо друго, затова въртя обектива, докато образът се размаза напълно, и дори се престори, че случайно бутва телескопа с ръка, за да не могат германците да разберат какво е гледала.

Каза на останалите какво е видяла, докато отиваха към опашката за следващия вагон.

— Аз не забелязах никаква пещера — отвърна Греъм.

— Нито пък аз — допълни Уитлок и се обърна към Шивон. — Има ли пещера там?

Тя кимна.

— Пещерата под планината е естествена, а Шрадер е построил там пристан. Веднъж ми каза, че пещерата е достатъчно голяма да приюти и „Голконда“, частната му яхта. Не че съм я виждала там, обикновено стои на котва в залива Ботафого.

Вагонът пристигна и не можаха да продължат разговора, но по пътя надолу Шивон се опита да открие „Голконда“. Нямаха късмет обаче — яхтата не беше в залива Ботафого. Когато пристигнаха на Моро да Урка, повече от половината пътници слязоха и се запътиха към ресторанта.

— Няма защо да опитваме — каза Уитлок и посочи опашката. — Изобщо няма да намерим маса вътре.

— Хайде да се обзаложим — засмя се Шивон, подаде му сламената си шапка и слънчевите очила, продължи напред и влезе в ресторанта. След по-малко от минута се появи отново и им махна да идват. Останалите туристи сърдито зашумяха.

— Явно за да получи човек маса тук, трябва само да има красиво лице и хубав задник — каза един американец, като гледаше Шивон и Сабрина.

Греъм спря пред него и погледна жената, която водеше.

— Ако наистина е така, мисля, че ще висите тук цял ден.

Сабрина го хвана за ръката и го изблъска в ресторанта, преди мъжът да успее да реагира.

— Това не беше необходимо, Майк. Той сви рамене.

— Вероятно не, но може да го научи друг път да си държи езика зад зъбите.

Отведоха ги до една маса в ъгъла и Шивон триумфално се усмихна, докато сядаше.

— Да бъдеш знаменитост си има своите предимства.

— Никога повече не ме злепоставяй така — каза Греъм и вдигна заплашително пръст.

— Да те злепоставям? — учуди се Шивон.

— Злоупотреби с положението си, за да получиш това, което искаш. Хрумвало ли ти е някога, че предреждаш същите тези хора, благодарение на които си станала знаменитост? Без тях щеше да си едно голямо нищо.

— Разбирам какво имаш предвид, но нима мислиш, че на мое място те не биха правили същото?

— Това не е оправдание — отвърна той и взе менюто. — Стига да искаш да се разбираме.

— Чудесно — каза тя и също отвори менюто. — Кой какво иска?

— Какво ще ни препоръчаш? — попита Уитлок.

— Зависи колко сте гладни.

— Малко е рано за ядене — каза Сабрина, като погледна часовника си.

— Така е — съгласи се Греъм. — Аз искам само да пия нещо, и то студено.