Нощна стража

— Разбирам озлоблението ти, Майк. Сигурна съм, че в дъното на душата си Си. У. и Сабрина таят същите подозрения към мен, но просто не ги показват така открито. Не знам какво са ви казали за работата ми тук в Рио, но вероятно дебело са подчертали, че служа единствено на ЦРУ. Споразумението с Лангли бе да помагам на ЮНАКО само в краен случай. Задачата ми е съвсем проста — да ви осигуря достъп до имението на Шрадер и нищо повече. Останалото зависи от вас. Така че нека поне се опитаме да се разбираме, дори ако това се окаже само временно примирие. Какво ще кажете?

Уитлок и Сабрина се спогледаха, свиха рамене и кимнаха в знак на съгласие.

— Ще видим — отвърна Греъм, който не искаше да се предаде толкова лесно. — Не отговори на въпроса ми.

— Сега ще се качим на Захарната планина, откъдето се вижда част от имението на Шрадер, а за довечера успях да уредя покана за вас двамата със Сабрина в „Ривиера Клъб“ като мои лични гости. Шрадер също ще бъде там, както винаги в навечерието на карнавала. Недалеч оттук можем да вземем рейс догоре, излиза по-евтино, отколкото с такси.

Когато стигнаха на спирката, Шивон пропусна няколко автобуса, без да ги спре, и махна едва когато видя на един надписа „Урка“. Обясни им, че той ще ги закара на няколко преки от станцията на влака, и като се промъкнаха през скърцащия турникет, четиримата се качиха в рейса. Шивон ги поведе през прохода между седалките, за да седнат най-отпред. Плати таксата и се завъртя на седалката, така че да вижда седналите отзад Греъм и Сабрина.

— Какво ви казаха за мен? — попита ги тя.

— Нищо — отвърна Уитлок, който седеше до нея. — Ще трябва ти да ни кажеш.

— Добре. Сигурно вече сте се досетили, че Шивон Сен-Жак не е истинското ми име. Казвам се Мери Сметхьрст. Майка ми е кариока, а баща ми беше дипломат в американското консулство. Загина при самолетна катастрофа, когато бях на дванадесет години.

— Какво е това кариока? — понита Греъм.

— Човек, който е роден и израснал в Рио — отвърна Шивон. — На осемнадесет започнах работа като манекен и в агенцията деликатно ми намекнаха, че е добре да си сменя името. Шивон се казваше баба ми, а Раймон Сен-Жак е любимият ми актьор. Година по-късно вече бях в Париж и позирах за списания от рода на „Вог“ и „Космополитен“, но макар че жънех големи успехи, започнах да тъгувам по слънцето и се върнах в Рио. Участвах в една реклама на „Вариг“, бразилската национална авиокомпания, и изведнъж се прочух, защото всеки познаваше лицето ми. После се снимах в няколко филма, но все още ме свързват най-вече с рекламата. Повечето хора дори изобщо не знаят името ми, за тях винаги ще си остана "момичето от „Вариг“".

— Как така те вербуваха за ЦРУ? — понита Греъм.

— За пръв път ме потърсиха след успеха на рекламата, когато ме канеха по всички големи приеми — сигурно знаете, че на тях се срещат висши служители на КГБ от цял свят. А след като от ЦРУ ми представиха доказателства, че смъртта на баща ми е дело на КГБ, за мен бе вече личен въпрос да си отварям очите на четири и за най-нищожната информация, която руснаците можеха да изтърват след няколко чашки. Все пак поставих едно условие — че няма да спя с тези мръсници, за да получа някакви сведения, и то бе прието. Това се случи преди пет години. Сега на мен гледат като на човек, който е свято предан на великата кауза на социализма, и с това съм си спечелила всеобщо уважение.

Шивон стана и натисна звънеца.

— Тук слизаме.

Измъкнаха се от предната врата на автобуса и Шивон спря пред един антикварен магазин, за да си купи сламена шапка и чифт евтини слънчеви очила. Искаше да им спести излишно любопитство, когато стигнат до влаковата станция на „Естракан ду Телеферику“ на „Пастьор Авеню“. Макар че повечето бяха туристи, които никога не бяха виждали рекламата, няколко души така или иначе щяха да я познаят.

Обикновено имаше вагон на всеки двадесет минути, но сега бяха през десет, за да смогнат на наплива. Застанаха на опашката и след двадесет и пет минути най-сетне се добраха до преградата. Уитлок вече бе извадил портфейла си, за да плати, но чуждестранните валути открай време му създаваха главоболия, така че накрая Шивон с усмивка му се притече на помощ и като извади точно пари от портфейла му, ги пъхна през отвора на гишето. Жената зад стъклото хвърли отегчен поглед на Уитлок — беше ги виждала такива. Преброи парите и им подаде четири билета.

— Планините са две — започна да обяснява Шивон, докато пътуваха. — Първата е Моро да Урка и е едва наполовина колкото Захарната планина, или Пан д’Асукар, ако я наречем с истинското й име. На Моро да Урка има ресторант, където можем да поговорим, след като видите имението на Шрадер.