Нощна стража

Колхински хвърли цигарата си във водата и погледна светещия циферблат на часовника си — единадесет и седем. От „Палмира“ все още нямаше и следа. Взе си друга цигара от пакета, който лежеше на пейката до него, запали я и погледна към Уитлок, потънал в мисли до парапета на яхтата. Очевидно нещо го тревожеше, но Колхински не бе от хората, които биха се опитали да накарат някого да сподели проблемите си. Ако Уитлок искаше да говори, той бе на разположение. Няма нищо по-досадно от някой упорит психолог любител, който неканен си пъха носа в чужди работи, воден от сляпото убеждение, че само той може да разреши проблемите на хората.

— Нещо много се умълча там — подвикна Уитлок.

— Аз мога да кажа същото за теб — отвърна Колхински, изправи се и отиде при него.

— Сигурно си прав — каза Уитлок, загледан в морето. — Сергей, имахте ли недоразумения с Василиса заради работата ти?

Колхински се опря на парапета, докато обмисляше въпроса му.

— Как да ти кажа… тя не обичаше Запада. Забелязал неразбиращия поглед на Уитлок, той продължи:

— Беше много привързана към дома си и мразеше да се разделя със семейството си дори за съвсем кратко, така че можеш да си представиш как са й се отразили шестнадесет години живот на Запад.

— Не сте ли говорили за това?

— Бащата на Василиса бе военен и тя бе възпитана, че мястото на жената е до мъжа й — независимо къде се намира и какво прави той. Аз, разбира се, се опитвах да повдигна този въпрос понякога, но тя или отклоняваше разговора, или ми казваше колко се гордее с това, че от КГБ са избрали точно мен за техен представител на Запад. Единственият намек за чувствата й бе категоричният й отказ да имаме деца, преди да се приберем в Русия. Смяташе, че децата ни трябва да бъдат възпитани правилно и да израснат в Русия, заобиколени от роднините си. Винаги сме искали да имаме деца, но само месец след като се върнахме, лекарят й каза, че е болна от рак на стомаха. Умря за по-малко от година.

— Понякога животът е наистина мръсен.

— Зависи от гледната точка. Василиса бе наистина чудесна съпруга и не съжалявам за нищо.

— Мога да кажа същото за Кармен — обади се след малко Уитлок. — Бих искал само да мога да я разбера.

— Говори ли ти се за това?

— Няма много за казване, Сергей. Тя иска да напусна ЮНАКО, а аз искам да остана. Това е.

Колхински не отговори. Чувстваше, че Уитлок се опитва да събере мислите си и да ги изрази с думи.

— Остават ми още четири години на оперативна работа. Искам да остана в ЮНАКО и след като се пенсионирам. Само че тя не ме разбира. Иска да подам оставка още сега и да започна работа като съветник по охраната. Не искам до края на живота си да поставям алармени инсталации в бутиците по Пето авеню! Разбираш ли?

— Ами ако през тези четири години с теб се случи нещо? Мислиш ли, че иска да остане вдовица?

— Значи смяташ, че е права? — избухна Уитлок, опитвайки се да се защити. — Аз пък си мислех, че поне ти ще ме разбереш.

— Нарочно го казах, Си. У. — отвърна меко Колхински и хвърли цигарата си във водата. — Просто се опитвам да ти покажа нейната гледна точка. Не е моя работа да ви съдя, това е между вас двамата. Единственият начин да разрешите проблемите си е да седнете и да ги обсъдите заедно.

Уитлок се обърна с гръб към парапета и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво е по-добро от мъдростта? Жената. Какво е по-добро от добрата жена? Нищо.

Колхински удивено го изгледа.

— Казал го е Чосър, един писател от четиринадесети век.

— Знам кой е Чосър. Много добре разбирам какво е имал предвид — отвърна Колхински.

— И аз, понякога — Уитлок бавно поклати глава. — Това, което наистина ме ядосва, Сергей, е, че Кармен не умее да губи.

— Не забравяй, Си. У., че става въпрос и за двама ви.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя мисли по същия начин като теб. А от това, което си ми разказвал за нея, съдя, че жена ти е най-уязвима в чувствата си.

— Тоест смяташ, че тя ще отстъпи първа?

— Това е твоята интерпретация. Вече ти казах, не взимам страна — той погледна към фойерверките, внезапно озарили небето над Леблон. — Просто не избързвай с някакво решение, за което после ще съжаляваш цял живот. Това може да тласне и двама ви още по-далеч един от друг.

— Разбирам, Сергей. Благодаря.