Нощна стража

Тя успя да се шмугне в уличката, където я чакаше Морган, и той запали бялото си ауди. Сантен разблъска хората пред себе си и посегна да я хване, но Шивон се изплъзна и го ритна в слабините. Той изкрещя и в агония рухна на земята, а тя отново се затича към колата. Точно в този миг един куршум проби предното стъкло и Морган се сви, от дупката в средата на челото му се проточи тънка струйка кръв. Шивон се обърна, очите й се бяха разширили от страх. До една стена в началото на уличката стоеше Драго със смразяваща усмивка на устните, пистолетът се полюшваше леко в ръката му. Той пристъпи напред и изведнъж няколко жени със смях го сграбчиха откъм гърба и го повлякоха заедно с шествието. Яростният му поглед я прониза и той изчезна зад ъгъла на сградата. Тя задъхано се измъкна от пресечката и блъсна настрани двама пияни туристи, които се опитаха да я хванат. Мъжете се засмяха и продължиха да се клатушкат напред, за да настигнат шествието. Първата й мисъл бе да намери телефон, но се сети, че няма жетони. Нямаше и пари, за да си купи. Изтича до един павилион за вестници и се озърна през рамо да види дали не я следи някой. Не можеше да бъде сигурна, на улицата имаше толкова много хора.

— Искате ли нещо, или не? — попита я на португалски продавачът.

— Трябва ми един жетон за телефон, но нямам никакви пари — отвърна тя и свали часовника си. Сложи го на тезгяха. — Ето, ще ви платя с него. Дайте ми един жетон, моля ви. Само един.

Мъжът взе часовника и го повъртя в пръстите си.

— Закъсала ли сте нещо?

— О, моля ви, само ми дайте един жетон — настоя тя и отново погледна през рамо. Все още не виждаше никой от преследвачите си.

— Един жетон за този часовник! Какъв е тоя номер?

Една сълза се плъзна от крайчеца на окото й и тя я изтри с опакото на ръката си.

— Няма никакъв номер, за Бога! Няма ли да ми помогнете?

Той огледа пак часовника и като бръкна под тезгяха, й подаде цял пакет жетони. Шивон ги грабна и изтича към отсрещната страна на улицата, където имаше цяла редица обществени телефони. Намери номера на „Меридиен“ в указателя и разкъса пакета с жетоните. Няколко паднаха на тротоара, но тя не се наведе да ги вдигне, а пъхна един в отвора на телефона. Докато набираше, пръстът й трепереше.

— Майк Греъм, ако обичате — изхлипа тя веднага щом вдигнаха слушалката, и телефонистката я свърза с апартамента.

— Ало? — обади се Греъм.

— Майк, Шивон се обажда. Трябва да ми помогнете! Кейси е мъртъв и те са по следите ми…

— Шивон! — прекъсна я той. — Успокой се! Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Драго уби Кейси, моя резидент от консулството. Застреля го съвсем хладнокръвно, а сега е мой ред, защото пликът е в мене.

— Плик ли? Какъв плик! Или не, остави! Къде се намираш?

— На „Нимайер Авеню“, но не мога да остана тук. Драго е буквално по петите ми.

— Добре, къде да те намерим? Тя се огледа наоколо.

— Наблизо има един хотел, казва се „Валенсия“. Ще ви чакам там. Моля те, Майк, побързайте! Ужасно се страхувам. Никой не ми беше казал, че може да се случи нещо такова.

— Веднага тръгваме.

Тя окачи слушалката и се смеси с друго шествие, което отиваше в посока към „Валенсия“.

Лариуш, който бе чул всичко от съседната кабинка, се усмихна, върна се бегом при мерцедеса, паркиран наблизо само преди няколко минути, и предаде целия разговор на Драго.

— Добре, че има поне един човек, на който мога да разчитам — каза той и презрително изгледа Сантен и Канете.

— Тя ни изненада — опита се да се защити Канете.

— Нима? — отвърна саркастично Драго и предупредително размаха пръст. — Още една грешка и ще ви пратя и двамата да патрулирате с кучета за половин година, ясно ли е?

Те кимнаха и наведоха очи под проницателния му поглед.

— За колко време ще стигнат от „Меридиен“ до „Валенсия“? — обърна се Драго към Лариуш.

Той пресметна разстоянието наум.

— Най-малко двадесет минути, и то ако вземат такси. Ако са със своя кола, могат да се забавят около половин час, дори повече. Човек трудно ще открие „Валенсия“, ако не познава добре квартала.

— Какъв е този хотел?

— Хотел е силно казано, господин Драго. Там ходят главно проститутки.

— Далече ли е оттука?

— Не, с кола е само на няколко минути път — отвърна Лариуш.

Драго погледна часовника си.

— Да приемем, че са взели такси две-три минути след края на разговора. Оттогава са минали пет минути, нали така? Значи вече сме изгубили цели осем минути. Да тръгваме, Лариуш. Крайно време е да приключим с този въпрос веднъж завинаги.