Нощна стража

— Може и да излезе нещо от това, Сергей — каза Уитлок, като размисли. — Всичко зависи от това, дали Шрадер ще те пусне да заминеш с картината.

— Представи си, че си на негово място — отвърна Колхински. — Поел е голям риск, за да види оригиналната „Нощна стража“ в частната си колекция, и изведнъж му казват, че е получил фалшификата — и то не друг, а човекът, който според него го е нарисувал. Мисля, че при това положение не му остава нищо друго, освен да се съгласи с предложението ми. За какво му е потрябвал фалшификатът?

— Стига да ти повярва.

— Ще ми повярва, Си. У. Много добре знаеш, че, когато поискам, мога да бъда безкрайно убедителен.

— Струва си да се опита — съгласи се Греъм. — Ние със Сабрина какво да правим?

— Нищо, Шрадер ви познава.

— Кога тръгваме? — попита Уитлок.

— Ще се видим утре сутрин във фоайето в осем и половина.

— Вече минава два — каза Уитлок и се изправи, като преглътна една прозявка. — Неприятно ми е, че развалям празненството, но отивам да си лягам.

— Аз също е най-добре да се връщам в хотела, ако искам да завъртя още няколко телефона, преди да заспя.

Сабрина затвори вратата след тях и като се обърна към Греъм, посочи коляното му.

— Забелязах, че куцаш. Какво има?

— Ударих се в скалата. Нищо ми няма.

— И друг път съм го чувала. Дай да погледна.

— Нищо ми няма — сопна се ядосано той. — Ще го видя в банята. И престани с тия майчински фасони.

— Просто се опитвам да ти помогна — засегна се тя. — Само че трябва вече да съм си научила мястото, така ли?

— Точно така! Мога и сам да се грижа за раните си — той изфуча към банята и затръшна вратата след себе си.

Сабрина отчаяно разпери ръце, но тъкмо се отпусна на дивана, когато от банята долетя изпълнен с болка вик и тя тичешком се втурна натам. Блъсна вратата и видя Греъм, който бе седнал на тоалетната чиния. Панталонът му бе смъкнат до глезените и той притискаше с ръце крака си малко над коляното. Бинтът бе изцапан с кръв.

— Какво има? — попита разтревожено тя.

— Бинтът се беше залепил за джинсите и го дръпнах, докато се събувах. Господи, как боли!

— Отрежи клина и изчакай бинтът да омекне от водата — посъветва го тя и му подаде ножицата от перваза на прозореца. — Ето, опитай с това. Ще те превържа отново, когато излезеш. Освен ако, разбира се, не ти е дошло до гуша от майчинските ми фасони.

Той леко се усмихна, но не каза нищо. Сабрина излезе, затвори вратата и пусна радиото. Намери „Гласът на Америка“, легна и затвори очи.

След малко се появи Греъм по бяла фанелка без ръкави и къси сини гащета. Остана загледан в нея, докато триеше мократа си коса с кърпата — не беше сигурен дали не е заспала.

— Успя ли да махнеш бинта? — попита тя, без да отваря очи.

— Да — отвърна той и седна на леглото.

Тя стана да вземе от куфара си синята брезентова чантичка с всичко необходимо за първа медицинска помощ — всички получаваха по една такава от складовете на ЮНАКО, когато заминаваха в акция. Клекна пред него и внимателно завъртя крака му, за да огледа раната по-добре. Драскотината, дълга приблизително пет сантиметра, минаваше по диагонал през коляното му.

— Ще оживея ли? — попита той и преметна кърпата около врата си.

— С малко късмет — отвърна тя и извади от чантичката шишенце спирт, бинт и памук. Намокри памука със спирт и го предупреди — Стегни се, ще щипе.

— Добре — отвърна той и се сви от болка, когато тя прокара памука по раната.

— Знаеш ли, че ще ти остане белег?

— Някои хора събират снимки за спомен от страните, в които са били. Аз пък събирам белези.

Не си спомняше някога да го е виждала толкова спокоен — пълна противоположност на човека, който бе влязъл в банята. Загадката на ЮНАКО. Тя се усмихна, докато увиваше бинта около коляното му, и след като го защипа с безопасна игла, отиде да остави чантичката в куфара си. Когато се обърна, с изненада видя, че той гледа отражението си в огледалото на стената. Греъм мразеше огледала — казваше, че са създадени, за да насърчават суетата. Какво му ставаше?

Той забеляза, че го наблюдава, и каза:

— Като стана въпрос за белези, се сетих за някои стари неща. За Виетнам например.

Сабрина усети, че се разтреперва от вълнение. Той никога не споменаваше Виетнам пред колегите си от ЮНАКО. Това бе „тема табу“, както се бе изразил веднъж Уитлок.

— Ето това тук сложи край на кариерата ми в ръгбито — каза той и погали с пръст едва забележимия белег на дясното си рамо.

— Защо? — попита тя.

Той продължаваше да седи на леглото, скръстил ръце.