Нощна стража

— Бризантен снаряд. Три месеца не можех да си мърдам ръката. Това бяха най-унизителните дни в живота ми. Трябваше да ме обличат и да ми дават храната на хапки. По дяволите, дори до тоалетната ме водеше санитар! И един ден идва някакъв си мухльо с гладко личице, току-що излязъл от училище и ми казва, че ще остана сакат за цял живот. Само това ми трябваше. Предпочитах да умра, отколкото да му доставя удоволствието да излезе прав. Гадно малко копеле! Започнах физиотерапия и след осем месеца бях вече в Тайланд като инструктор на китайските наемници. Но и сега не мога да мърдам ръката си по-назад — той я протегна пред себе си и после я отпусна със замах, но тя спря, когато се изравни с тялото му. — Има ми нещо на ставата, така и не успях да разбера изцяло жаргона им. Ето как още на деветнадесет години трябваше да се откажа от надеждата някой ден да стана втори Дан Марино или Джим Макмъун.

— И двамата са ръгбисти, нали? — попита неуверено тя.

— Най-добрите предни защитници, играли някога.

— Не разбирам много от това — усмихна се извинително Сабрина. — Никога през живота си не съм била на мач.

— Никога? — той бе направо шокиран. Тя поклати отрицателно глава.

— По едно време бях на косъм, докато ходех с един… същият запалянко като теб беше. Непрекъснато ме убеждаваше да отида поне веднъж с него на „Ший Стейдиъм“, но така и не се навих достатъчно.

— Е, не те обвинявам, щом е искал да те води на „Ший Стейдиъм“. Съвсем правилно не искаш да те видят, че викаш за „Джетс“.

Тя се засмя.

— Вие мъжете с вашето ръгби! Той говореше същото за „Джайънтс“.

— Звучи така, сякаш вече си се отървала от него — усмихна се той и се изправи, като преглътна прозявката си. — Днеска беше ужасен ден, направо умирам за сън.

Тя също се прозя в отговор.

— И аз. Помисли си само, утре по това време може би ще сме си вече вкъщи.

— Всичко зависи от Сергей, не мислиш ли?

— Така излиза.

— Тогава до утре — каза той и се запъти към дивана, за да си оправи леглото.

— Така излиза — промърмори още веднъж тя и се скри в банята.

Дванадесета глава

— Това ли е най-доброто, което можа да намериш, Сергей? — презрително попита Уитлок и бавно обиколи белия очукан фургон „Исудзу“, паркиран пред хотела. — Ако тръгнеш с тоя боклук в Ню Йорк, направо ще те арестуват. Защо избра точно него?

— Защото си беден фавеладо и съм те наел да ме закараш до имението на Шрадер. Не можем да отидем там с някой лъскав „Херц“, нали? Това е идеално, снощи го купих за сто долара. Точно такова нещо ни трябва.

— Изобщо не си споменавал, че ще трябва да се правя на беден фавеладо. Нямам дрехи.

— Ще намериш отзад във фургона. Сигурен съм, че ще ти станат.

Уитлок отвори задните врати и се качи вътре. Само минута по-късно изскочи ужасен, на лицето му бе изписана погнуса.

— Тези парцали вонят, Сергей!

— Така и трябва, взех ги тази сутрин от един скитник пред хотела. Трябва да изглеждаш автентично, Си. У., това е единственият начин да преметнем Шрадер.

— Добре тогава, ще си купя дрехи от някой магазин на старо и ще облека тях.

Колхински поклати глава.

— Сергей, няма да ги сложа! Сигурно бъкат от бълхи и въшки и Господ знае от какви още гадости. А пък тази миризма…

— Не мога да те накарам насила. Явно трябва да се откажем от плана и да започнем всичко отначало. Хайде, най-добре да ходим да събудим Майк и Сабрина и да видим дали не можем да измислим нещо друго.

— Смяташ да се откажеш от плана заради нещо толкова дребно?

— Не е дребно, Си. У. Човек като Тойсген би предпочел да наеме един фавеладо, отколкото някой добре възпитан шофьор на такси. Ако ухаеш на „Пако Рабан“, когато пристигнем там, пазачите веднага ще го забележат и ще кажат на Шрадер.

— Добре де, ще ги облека — изсумтя Уитлок и отново влезе във фургона.

Колхински се усмихна и се качи отпред.

Уитлок облече коравата от пот риза, протритите вълнени панталони и развлечените кафяви обувки, после затръшна вратите на фургона и седна на волана до Колхински, като промърмори шеговито:

— Сега вече разбирам какво значи методичен подход — лицето му се сбърчи в отвратена гримаса.

Колхински свали стъклото на прозореца, но реши да остави ситуацията без коментар. Опасяваше се, че на Уитлок не му е до смях.

— Надявам се, че знаеш пътя — каза Уитлок и запали колата.

— Ходих дотам с колата рано тази сутрин — отвърна Колхински, взе една карта и я разгърна на коленете си. — Трябва да завиеш по „Нимайер Авеню“.

— Това нищо не ми говори, Сергей.

— Ти карай, аз ще ти показвам.

След двадесет минути стигнаха до отклонението и Колхински наруши натегнатото мълчание:

— На около миля нагоре по пътя открих едно изоставено кафене, до което има обществен телефон. Оттам ще се обадя на Драго.

Уитлок намали, когато наклонът стана по-стръмен, и махна с ръка на колите отзад. Щом пристигнаха до кафенето, Колхински слезе да се обади. Пусна един жетон в отвора на телефона и набра номера.

— Данае. Bom dia, добро утро — обади се приветлив женски глас.

— Може ли да говоря с Андре Драго?

— Бихте ли ми казали кой го търси?

— Леонов.

— Един момент, господине. Ще проверя дали господин Драго е тук.