Нощна стража

Без той да разбере, докато чакаше, съдържанието на куфарчето му бе проверено в контролния център чрез скрита в стената рентгенова камера. На рецепцията светна зелена лампичка и момичето натисна едно копче, с което се отваряше вратата на асансьора. Колхински притисна куфарчето до себе си и се загледа в обувките си, докато се изкачваше триста метра нагоре до втората рецепция. Там го посрещна друга жена, която го отведе до една стоманена врата и я отвори с магнитната си карта. После натисна някакъв бутон и асансьорът ги отведе на следващото равнище. Вратата се отвори и се озоваха в солариума на Шрадер, който стоеше до прозореца с ръце зад гърба.

— Господин Тойсген пристигна — каза жената. Шрадер се обърна.

— Благодаря, Карла.

Тя се скри в асансьора, а Шрадер стисна ръка на Колхински и го покани да седне в някой от плетените столове.

— Заповядайте. Да ви поръчам ли нещо — чай, кафе? Или малка закуска?

— Не, благодаря. Тъй като съм в Рио само за няколко часа, бих искал да пристъпя направо към въпроса.

— Да, разбира се. Слушам ви.

Колхински започна нервно да потропва с дръжката на куфарчето си.

— Наистина не знам как да ви го кажа, господин Шрадер. Бяхте толкова добър с мен.

— Говорете колкото е възможно по-откровено. Така по-лесно ще се разберем.

— Добре — Колхински облиза устните си. — Имам солидни основания да вярвам, че тази „Нощна стража“, която ви е дал ван Ден, не е оригиналът.

Шрадер заби поглед в килима, после отиде до прозореца.

— Продължавайте.

— Той е в комбина с един мъж на име Хорст Кеплер…

— Кеплер ли казахте? — възкликна Шрадер. После извинително му се усмихна. — Моля, не спирайте.

— Предполагам, че сте запознат с първоначалния план за подмяната на картините?

— Аз лично го измислих.

— Не знаех — чистосърдечно каза Колхински. — Е, първият етап мина, както бе предвидено. Във фургона ван Ден подмени оригиналната картина с фалшификата и замина с него за Виена. След това обаче Кеплер се е върнал в кантората си и е сменил оригинала с втори фалшификат, който е изпратил след това на вас.

— Имало е още един фалшификат? — смаяно попита Шрадер.

— Да, аз ги нарисувах и двата, но никога нямаше да се съглася, ако знаех, че ван Ден е смятал да ви измами, господин Шрадер, повярвайте ми.

— И къде е сега оригиналът?

— В склада на Кеплер, стига наистина да е оригиналът. Точно затова дойдох тук — да проверя.

Шрадер замислено поглади носа си.

— Как разбрахте всичко това?

— Чрез де Вере и Остеруйс, двамата служители на Кеплер, които също участваха в подмяната. Всъщност би трябвало да кажа бивши служители, защото Кеплер ги уволни, и то без да им плати. С досиета като техните те не са можели да отидат в полицията, затова потърсиха мен. Обсъдихме положението и решихме аз да дойда тук и да видя дали при вас е оригиналът, или не.

Шрадер си сипа малко скоч.

— А знаете ли какво смятат да правят с оригинала, ако е останал при тях?

— Остеруйс ми каза, че веднъж подслушал един телефонен разговор на Кеплер с някакъв човек, който се бил съгласил да плати двойно повече от това, което сте предложили на ван Ден вие. Според него името му било Аверхарт или нещо такова.

Шрадер сви устни и стисна чашата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Еберхарт, Ралф Еберхарт. Точно човекът, който би се решил на такъв долен номер, особено пък ако знае, че е за моя сметка. Какво предлагате?

— Първо трябва да направим химически тест, за да установим дали при вас наистина е фалшификатът — каза Колхински и потупа куфарчето. — Донесъл съм всичко необходимо. Трябват ми само две мостри, с диаметър около два сантиметра, да речем, които да поставя в разтвора. Вземете едната от „Нощна стража“, а другата — от някоя картина, за която със сигурност знаете, че е от шестнадесети или седемнадесети век. Възможно ли е?

— Разбира се.

Когато Шрадер излезе от стаята, Колхински отиде до прозореца и погледна часовника си. Вече бяха минали осемнадесет минути, откакто Драго бе тръгнал.

След малко Шрадер се върна — носеше два плика, надписани А и Б. Колхински отвори куфарчето си и извади отвътре дървена рамка с две епруветки. Сложи я на масата и измъкна стъклено шишенце с някаква безцветна течност в него. Бе запушено с коркова тапа. Той го вдигна срещу светлината — представлението трябваше да хваща окото.

— Какво е това? — попита Шрадер.

— Разредена солна киселина — той махна запушалката и сипа поравно в двете епруветки. Погледна към Шрадер и забеляза озадачената му физиономия. — Не сте ли чували за този тест?

— Не бих казал.

— Извинете, мислех, че го знаете. Той всъщност е съвсем прост. Базира се на принципа, че колкото е по-стара боята, толкова по-трудно се отделя от платното. Така че ако тази „Нощна стража“, която ви е пратил Кеплер, е фалшификатът, киселината ще разтвори боите от нея много по-бързо, отколкото боите на другата картина. Сигурен ли сте, че тя наистина е от шестнадесети или седемнадесети век?

— Автентичността й е извън всякакво съмнение, 1641 година — той отпи от скоча и посочи епруветките. — Киселината няма ли да разяде и платното?