Нощна стража

Колхински упорито бе забил поглед в килима.

— Ще проговорите, за това има много начини. Смея да ви уверя, че ще си спестите големи неприятности, ако ми кажете направо.

Колхински продължаваше да мълчи и да гледа надолу.

Шрадер се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— Не ме принуждавайте да ви оставя на Андре. Пречупвал е и по-силни хора от вас. Не знам как го прави, а и не искам да знам. Не обичам насилието, но понякога се налага да защитавам собствените си интереси — като сега например. Отговорете на въпросите ми, за ваше добро е. Кога разбрахте за подмяната?

Колхински не отговори.

Шрадер се отпусна на стола си.

— Е, направих всичко възможно. Честно казано, мислех, че ще бъдете по-разумен. Андре, отведи го.

Колхински знаеше, че трябва да печели време, но това, което бе намислил, лесно можеше да се обърне срещу него. Нямаше друг избор обаче, освен да рискува. Той отблъсна ръката на Драго и каза:

— Аз потопих „Голконда“.

— Вие? — смая се Шрадер. — Но защо?

— Попитайте Драго.

— Какво да ме попита? — рязко възрази Драго и като го хвана за ръката, го изправи на крака. — Хайде тръгвай, вече и без това загуби достатъчно време на господин Шрадер.

— Чакай, Андре. Остави го да говори.

— Не разбирате ли, че само се опитва да печели време? Ще измъкна цялата истина от него, не се безпокойте.

— И после? — предизвикателно попита Колхински. — Ще ме убиеш, нали? Не би поел риска шефът ти да разбере какво си вършил зад гърба му.

— Достатъчно те търпях…

— Млъкни, Андре! — викна Шрадер и се приближи до Колхински. — Кой сте вие?

— Името ми няма никакво значение — отвърна той и погледна Драго. — Хайде, кажи му защо нареди да отвлекат „Голконда“ снощи.

— Очевидно знаеш за това повече от мен — презрително каза Драго. — Защо ти не ни кажеш?

— Е? — настоя Шрадер.

— Преди два месеца Драго е сключил с един колумбийски наркомагнат сделка за осемнадесет килограма хероин — започна Колхински, като си припомняше какво му бе казал Филпот по телефона същата сутрин. — Яхтата ви трябваше да вземе пратката от един товарен кораб, минаващ през Рио. Кой знае колко хора щяха да се простят с живота си, ако хероинът бе стигнал до пласьорите от улицата.

— Измислил е всичко това, за да отклони вниманието от себе си, господин Шрадер. Знаете, че мразя наркотиците също като вас.

— Мога да ви кажа още много неща за Драго, но засега и това е достатъчно. Трябва да го обмислите и да решите дали искате да разследвате цялата работа докрай. От вас зависи.

— Достатъчно лъжи наговори по мой адрес — озъби се Драго и взе белезниците от масата. — Време е да си поговорим, само двамата.

— Той ще ме убие — обърна се спокойно Колхински към Шрадер. — Ще каже, че е било нещастен случай, разбира се, но това е единственият начин да ме накара да млъкна завинаги. Дано поне тогава разберете, че съм бил прав — така сам ще докаже вината си.

В този момент иззвъня телефонът. Шрадер се обади, подаде слушалката на Драго и после каза на Колхински:

— Ако открия, че сте ме излъгали, с най-голямо удоволствие ще ви предам на Андре и той ще може да прави с вас, каквото си иска.

— А ако откриете, че казвам истината? Шрадер отиде до прозореца и бавно прокара ръце по лицето си.

— Господин Шрадер? — каза Драго, като затвори телефона.

— Какво има?

— Картината е долу във фоайето.

— Нека я занесат в „Светилището“, по-късно ще мина да я видя. Какво става с шофьора, хванали ли са го?

Драго сведе поглед.

— Не, успял е да избяга. Шрадер възмутено поклати глава.

— Първо „Голконда“, а сега и това. По дяволите, Андре, какво става?

— Изненадал е хората ми — промърмори Драго.

— Не искам оправдания, а резултати! Върви сега и да го намерите.

Драго изгледа злобно Колхински и тръгна към асансьора.

Шрадер нареди да отведат Колхински в една от спалните и седна да проведе телефонните разговори, от които толкова се страхуваше.

Тринадесета глава

Веднага след обаждането на Уитлок Греъм нае един фургон „Форд“ и заедно със Сабрина отидоха на летището, за да вземат трите сандъка, изпратени от ЮНАКО. След това продължиха към изоставеното кафене, където ги чакаше Уитлок.

Веднага щом скочи от фургона, Сабрина се намръщи и подозрително подуши въздуха.

— Какво мирише така ужасно?

— Аз — отвърна Уитлок и погледна зад гърба й към Греъм, който тъкмо слизаше. — Носиш ли ми дрехите, Майк?

— Да, тук вътре са — отвърна той и метна към него една найлонова торбичка. — Още не си ми казал какво означава всичко това.

— След малко ще ви обясня и на двамата. Свалете сандъците, аз ей сега ще дойда.