Нощна стража

След малко се обади Драго.

— Леонов е на телефона. Трябва веднага да ви видя.

— Случило ли се е нещо? Мислех, че ще се срещнем довечера в къщата на брега.

— Защо не вземете да кажете на цял свят за срещата? — избухна Колхински типично в стила на Леонов.

От другата страна на линията Драго въздъхна и каза:

— Извинете, просто толкова неща ми се струпаха.

— Ще ви чакам пред музея „Кармен Миранда“ след половин час.

— Да нося ли плика със себе си? — неуверено попита Драго.

— Естествено — Колхински окачи слушалката и се върна във фургона.

— Хвана ли се? — попита Уитлок.

— Убеден е, че Леонов ще го чака след половин час в другия край на града. Ще имаме предостатъчно време да влезем в „Данае“ и да се измъкнем.

— Как обаче ще разберем, че Драго е напуснал имението?

— С това — отговори Колхински и извади един бинокъл от жабката. — Ела, сега ще видиш.

Уитлок го последва до парапета, ограждащ паркинга. Гледката бе изключителна — под тях се простираха заливът Ипанема и Леблон, като гланцова илюстрация от туристическа брошура.

Колхински подаде бинокъла на Уитлок и му показа планината веднага след плажа на Сан Конраду.

— Гледай малко под средата на планината. Виждаш ли нещо?

— Дървета — отвърна Уитлок. — И пак дървета.

— Това е пътят, минава през дърветата. Виж по-нагоре.

— Не знам какво да… чакай, виждам една порта! Висока е към десет метра — той свали бинокъла. — Това ли е входът?

Колхински взе бинокъла от ръцете му и погледна през него.

— Това е единственото място, откъдето може да се влезе или излезе от „Данае“. Драго трябва да мине оттам.

— Как разбра, че се вижда оттук?

— Съвсем случайно. Нали ти казах, че сутринта се качих с колата до портата, но едва когато на връщане спрях тук, я видях през бинокъла.

Уитлок внезапно забеляза някакво движение и хвана Колхински за ръката:

— Остави портата, гледай нагоре! Колхински вдигна бинокъла. От върха на планината се издигна бял хеликоптер, рязко се наклони настрани и полетя над плажа на Сан Конраду. Той нагласи на фокус пилотската кабина и веднага позна светлокосата фигура на Драго, който седеше до пилота.

— Все още ли искаш да рискуваш? — попита го Уитлок.

— Разбира се. Имаме половин час преднина, достатъчно е.

Отново излязоха на шосето и след около миля завиха по отклонението, което, както сочеше табелата в началото, водеше към „Данае“. Пътят се виеше нагоре през планината, само последните двеста метра продължаваше право напред към импозантната порта от ковано желязо, от която се влизаше в имението.

Колхински слезе от фургона, погледна към инсталираната горе камера и като се приближи до домофона, натисна копчето.

— Бих искал да видя Мартин Шрадер.

— Имате ли уговорена среща? — попита мъжки глас.

— Не, но непременно трябва да говоря с него.

— Господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща.

— Нямах никаква възможност да си уредя среща предварително, самолетът ми от Амстердам кацна днес сутринта.

— Вече ви казах…

— Чух, господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща. Слушайте сега какво ще ви кажа. Излитам обратно за Амстердам в един часа следобед и ако дотогава не видя господин Шрадер, той ще загуби сделка за милиони. Вината за това ще е изцяло ваша.

Последва продължителна пауза.

— Добре тогава, ще се свържа с господин Шрадер и ще го попитам дали ще ви приеме. За кого да съобщя?

— Казвам се Тойсген.

— Моля произнесете го буква по буква — обадиха се лаконично отсреща.

Колхински изпълни нареждането и добави:

— Кажете му, че е за картината. Той ще разбере. След малко се чу изщракване и вратите отпред се отвориха. Колхински се качи във фургона и Уитлок го подкара, а портата се затвори зад тях. Пред втората порта въоръженият пазач им направи знак да спрат, огледа фургона, без да скрива презрението си, и като се приближи, подаде глава през прозореца от страната на Уитлок.

— Нещо не е наред ли? — попита Колхински. Пазачът с удоволствие дойде до неговия прозорец, по-далеч от вонящия шофьор.

— Ще погледна отзад — той потупа стената на фургона.

— Отключено е — каза Колхински.

Мъжът отвори вратите. Вътре беше празно. Той затвори фургона и им махна да продължават. Уитлок влезе в просторния вътрешен двор и спря пред рецепцията. Колхински бръкна под седалката и извади черно дипломатическо куфарче.

— Какво има вътре?

— Нещо, с помощта на което се надявам да убедя Шрадер да се раздели с картината.

Колхински слезе и мина през стъклените врати, които се отвориха пред него.

Момичето на рецепцията му се усмихна.

— Добро утро, господин Тойсген. Господин Шрадер помоли да се качите веднага. Асансьорът е ето там.

— На кой етаж да се кача?

— Бутонът е само един — отвърна момичето.