Нощно шоу

— Именно — отвърна той. — И кой може да е по-подходящ от кралицата на ужаса?

— Чел ли си статията във „Фангория“? — попита Джак.

— О, да! И съм гледал всички филми на Даниъл. Тя е по-добра от Савини.

— Благодаря — усмихна се Дани.

— Как я откри?

Антъни извади портфейла си със самодоволен вид. Измъкна плътно навито топче хартия, стегнато с ластик. Дръпна ластика, разви го и каза:

— Моята колекция.

Изглади с пръсти някаква снимка, очевидно изрязана от списание. Отдалеч брадатото лице напомняше Джак.

— Роб Ботин — каза Антъни и вдигна втора снимка. — Дик Смит. А този е Рик Бейкър. Том Савини. Даниъл Ларсон.

Дани огледа снимката. Беше от статията във „Фангория“.

Антъни събра колекцията си с доволна усмивка.

— Познавам лицата на всички. Цял месец отварях очите си на четири, обикалях студиите и се навъртах край ресторантите за отбрана публика. Знаех си, че рано или късно ще се натъкна на някой от вас.

— Много си настойчив — каза Дани.

— И оригинален — добави Джак.

— Радвам се, че попаднах на теб. Ти си най-добрата. И най-красивата. Много си красива гола.

— Ще бъдем прекрасен екип — рече Антъни.

— Сигурна съм.

Джак я погледна изумено.

Дани не му обърна внимание.

— Утре сме заети. Защо не минеш насам в събота? Ще ти покажем това-онова, ще ти помогнем да започнеш.

— Честно?

— Да.

— Страхотно!

— Но има едно условие.

Той се облегна на стола с вид на обезкуражено дете.

— Няма повече да ни досаждаш. Това значи да не се спотайваш, да не ни преследваш, да не злоупотребяваш с доверието ни, да не шпионираш. Става ли?

— Разбира се! — ухили се той, тупна с длан по облегалката на стола и вдигна високо кутията бира. — За Даниъл Ларсон!

Ти си най-великата!

Младежкият ентусиазъм му придаде почти човешки вид.

Дани се облегна на вратата и затвори очи. Най-после се бяха отървали от странното момче. Но той щеше да се върне!

— За луда ли ме мислиш?

— Без съмнение. Не знаеш ли поговорката?

— Коя?

— Храни куче да те лае.

Джак се приближи до нея, хвана я за раменете и я целуна по челото.

— Това хлапе — каза той — е луд човек.

— Знам.

Тя простена, когато ръцете му се вмъкнаха под ръкавите и загалиха раменете й.

— Жал ли ти е за него?

— Не — отвърна Дани. — Страх ме е.

— Тогава защо го покани?

— Искам да е с нас, а не против нас. Нали ще се държиш добре в събота?

— Ще бъда очарователен.

Дланите му вляха топлина в болезнено стегнатите й мускули.

— Искам да те помоля нещо — каза Джак.

— Да?

— Никога не го пускай в къщата, когато мен ме няма.

— Можеш да бъдеш сигурен в това.

12

Паркирала колата си от отсрещната страна на улицата, Линда видя Джоуел да излиза от къщата си. Той бързо закрачи по алеята пред къщата, размахвайки ръце и мърдайки с устни. Или си тананикаше някоя песничка, или си говореше сам.

Линда запали мотора. Потегли, сви в пресечката и подкара успоредно с Джоуел. Когато натисна клаксона, той подскочи, но не се спря.

— Хей, Джоуел, да те откарам ли?

Той се обърна, наведе се и вдигна слънчевите си очила. Присви очи.

— Линда?

— Аз съм. Накъде си тръгнал?

— Към аптеката.

— Скачай в колата. Ще те закарам.

— Не, няма нужда.

— Хайде — пресегна се през седалката тя и отвори вратата.

— Ами… — Той сви рамене и влезе в колата. — Много ти благодаря — каза той и затръшна вратата с такава сила, че колата се разклати. — Не мога да ти откажа.

— И без това съм в тази посока.

— Е, благодаря.

Тя подкара.

— Пък и ми е приятно, че си намерих компания. След катастрофата не съм се виждала почти с никого.

— А-ха — кимна той и продължи да гледа напред. — Голяма неприятност.

— Случва се.

— Сега вече добре ли си?

— Да, благодаря.

— Добре. Това е добре.

Той изтри длани в късите си панталони. Подпря лакът на рамката на прозореца.

— Далечко си е пеша.

— В тая горещина.

— А-ха. Така си е.

— Сигурно на реката е много хубаво.

— Да, сигурно.

— Натам съм тръгнала.

— Така ли?

Линда посочи с жест задната седалка. Джоуел се обърна.

— На пикник?

— Ами да. Нося пиле на грил и бира в хладилната чанта.

— Бира ли?

— Огромно количество. Защо не дойдеш с мен?

— Аз… не знам.

— Хайде! Ще си прекараме чудесно.

— По-добре не. Трябва да взема едно лекарство за мама.

— О! Болна ли е?

— Не, обаче…

— Ако не е спешно, можеш да й го занесеш и по-късно, нали?

— Сигурно, и все пак…

— Благодаря — нацупи се Линда.

Той заби поглед в коленете си.

— Да не съм прокажена?

— Не!

Тя поклати глава и си придаде тъжен вид.

— Сигурно си мислиш, че момиче като мен си няма никакви проблеми — веселячка, отличничка, невероятно популярна. Е, ще ти отворя очите: и аз съм човек. Огладнявам като всички останали. Потя се. Притеснявам се. Понякога съм груба. Друг път — отчаяна. Все едно дали ми вярваш или не — но понякога дори съм самотна.

— Ти?

— Да, аз. Прекрасната Линда Алисън. Знаеш ли кои ме канят на срещи? Тъпаци, които си мислят, че са божествен дар за жените. Само на такива им стиска да се обадят. Мислиш ли, че на някой от тях му пука за мен? Все им е тая какво има в главата ми, в сърцето ми. Интересува ги само онова, дето е под дрехите ми. Ако искаш да разбереш какво значи да си самотен, трябва да си в паркирана кола в гората с някое момче, което те има за играчка.