Нощно шоу

— Съжалявам — измънка Джоуел.

Тя спря на кръстовището. Пътят надясно бодеше към центъра на града, а левият щеше да ги изведе до реката. Тя погледна Джоуел. Изглеждаше объркан и мрачен, но вече доста по-спокоен.

— Нормалните момчета като теб никога не се обаждат.

Той сви рамене.

— Смяташ, че не ме заслужаваш ли?

— Нещо такова.

— Че ще ти се надсмея?

— Може би.

Линда посегна и го погали по ръката.

— Защо трябва да ти се надсмивам?

Той само поклати глава и явно му беше трудно да преглътне.

— Хайде, Джоуел. Да идем на реката. Моля те! Аз… аз не бих искала да съм сама.

— Добре.

Тя зави наляво.

Реката беше на осем километра северно от града и се виеше сред гъста гора. Част от гората беше изсечена заради туристите. Неголемият плаж светлееше с нарочно докарания пясък. Имаше маси и огнища, а паркингът бе покрит с чакъл. В летните дни обикновено гъмжеше от семейства, млади двойки и дечурлига, които или плуваха, или хвърляха фризби. Нощем мястото се превръщаше в убежище за влюбените.

Линда често бе идвала тук нощем. Разпъваха одеяла на поляната или се любеха направо в колата. Обикновено това й доставяше удоволствие. Но бе срещнала и достатъчно тъпаци, за да знае какво значи да бъдеш използвана — достатъчно, за да прозвучи искрена пред Джоуел.

Както обикновено паркингът беше претъпкан. Линда го подмина.

— Къде отиваме? — попита Джоуел, нарушавайки дългото мълчание.

— Малко по-нагоре. Знам едно местенце, където няма да ни се пречкат толкова хора.

— А-а. Добре.

Той се тупаше по коленете, тъй като явно не знаеше къде да си дене ръцете.

— Нали нямаш нищо против?

— Не. Щом така си решила.

Продължи да барабани по коленете си. Поглеждаше през предното стъкло, през страничния прозорец, към коленете си — във всички възможни посоки, освен към Линда.

— Няма защо да нервничиш.

— Аз ли? Аз не нервнича.

— Аз не хапя.

— Освен пилетата на грил — опита се да се усмихне той.

Линда се засили да се засмее.

Джоуел й смигна и сви рамене.

— Знаеш ли защо пилето се е самоубило? — попита той.

— Не, защо?

— Защото не умеело да кътка.

Линда се засмя и поклати глава.

— Чакай, знам един по-хубав. Знаеш ли как да накараш умряло пиле да плува? — попита той.

— Не.

— Първо си набавяш умряло пиле. После добавяш малко сладолед, малко бира…

Той прихна да се смее.

— Ох, страхотно е.

— Нали? Добър е, един от любимите ми вицове.

Линда намали и сви по някакъв бабунест черен път.

— А пилето оскубва ли се предварително?

— Не, перата са най-хубавата част.

— Фу!

Докато слизаха от колата, Джоуел продължаваше да се смее. Линда отвори задната врата. Подаде му пластмасовата кошница и хладилната чанта. Взе пешкира си и избеляло червено одеяло и го поведе през гората.

— Далече ли е до реката?

— Само два-три километра.

Той пак прихна.

— Имаш чувство за хумор.

— Благодаря ти. Нали ти казах, че и аз съм човек.

— А знаеш ли какво е това зелено и червено, което прави: „шляп-шляп-шляп“?

— Не, какво?

— Жабокът Кърмит в миксера!

Той продължи в същия дух още петнадесетина минути, докато се провираха през храсталаците, прескачаха повалени дървета и се навеждаха под ниските клони. Най-сетне стигнаха реката. Линда откри зелена полянка на няколко метра от водата. Опъна одеялото, седна, изрита маратонките си и опъна крака.

— Личи ли си разликата?

Той поклати глава.

— Свали си очилата.

Той ги вдигна на темето си, погледна към краката й и отново поклати глава.

— Този е пострадалият — каза тя и потупа лявото си бедро. — Виждаш ли? По-бял е.

— И двата изглеждат прекрасно.

— Трябваше да го видиш, когато свалиха гипса. Целият беше сбръчкан и побелял.

Той сбърчи нос, свали очилата и се настани в другия край на одеялото.

— Готов ли си за една бира? — попита Линда.

— И още как.

Тя извади две кутии „Джениси“ от хладилната чанта. Отвори ги и подаде едната на Джоуел.

— Знаеш ли как се случи? Имам предвид катастрофата.

— Не те ли е блъснала кола?

Той дигна кутията към устата си. Ръката му трепереше.

— Точно така. Просто не гледах накъде вървя. Глупаво, нали? Просто изтичах на улицата и бух!

— Божичко!

Тя замижа от блясъка на слънцето, отразило се в капака на бирената кутия. Залочи жадно.

— Готов ли си за пилето?

— И още как.

Тя остави бирата и отвори кошницата.

— Извинявай, но нямам сладолед — само бира и пиле.

Той се засмя, но смехът му прозвуча доста нервно.

— Какво предпочиташ — кълки, бутчета или гърдички?

— Все едно.

— Бас държа, че си падаш по гърдичките.

Той се изчерви. Дори пъпчивата му брадичка леко порозовя.

— Нямам нищо против — отвърна той.

Линда му подаде препечено парче месо и салфетка. За себе си взе кълка.

— Хубаво е тук, нали? Толкова тихо и спокойно.

— А-ха — съгласи се той с пълна уста.

— Радваш ли се, че реши да дойдеш?

Той се усмихна и изтри мазните си устни със салфетката.

— И още как!

Продължиха да се хранят мълчание. Линда отвори още две кутии бира, подаде втората гърдичка на Джоуел и захапа втората кълка.

— Знаеш ли, аз не ти се сърдя.

Той спря насред хапката.

— А?

— Говоря за катастрофата. Не се сърдя на никого.

Слънчевите очила се плъзнаха надолу по носа му. Той ги бутна нагоре с мазен пръст.

— Не разбирам.