Нощно шоу

Линда се поотпусна.

— Каква е цената на един билет до Лос Анджелис?

— Първа или втора класа?

— Ами… втора. Тя е по-евтина, нали?

— Два долара в едната посока. — Той погледна към сака й. — Имаме полет в един и петнадесет с прехвърляне в Питсбърг. Ще пристигнете в три и четиридесет и три местно време.

— Толкова бързо?

Той се усмихна.

— Има тричасова разлика.

Линда кимна, чувствайки се като пълен идиот.

— Отиване и връщане ли?

— Еднопосочен.

— Прекрасно. Как се казвате.

— Телма Джоунс.

Той започна да натиска клавишите на компютъра.

— Сама ли ще пътувате, мис Джоунс?

— Да, сама.

— Пушачи или непушачи?

— Непушачи.

Той натисна още няколко клавиша и попита:

— Имате ли друг багаж?

— Може ли да взема сака със себе си? — попита Линда, вдигайки чантата.

— Няма проблеми.

Тя отвори портмонето си.

— Колко ви дължа?

— Сто четиридесет и девет.

Тя отброи осем двадесетдоларови банкноти.

— В Питсбърг ще трябва да се прехвърлите на друг самолет. Полетът ни е по разписание, така че няма да имате никакви проблеми с връзката.

Тя кимна и му подаде парите.

Най-сетне държеше в ръце билета си, бордната карта и не можеше да повярва, че всичко е минало толкова лесно. С олекнало сърце и едва ли не с песен на уста тя се запъти към мястото, което й посочи служителят.

Радостта й се изпари в мига, когато зърна пътниците, които се спираха пред някаква арка и отваряха чантите си пред униформена служителка. Жената поставяше чантите на някаква лента. Те изчезваха в металната машина и се появяваха от другия й край, откъдето хората си ги взимаха, след като минеха през арката.

По дяволите, промърмори тя.

Обърна се. В отсрещния край на фоайето имаше тоалетни. Линда застана пред умивалника, изми ръцете си и дълго реса късите коси на перуката си, докато най-сетне остана сама. Тогава изхвърли пистолета в кофата за боклук.

Мина през проверката без никакви неприятности.

* * *

Таксито пълзеше по магистралата „Сан Диего“. Беше час пик.

— Закъде са тръгнали всички тия коли? — запита се гласно Линда.

— Прибират се от работа — отвърна шофьорът и й се усмихна в огледалцето. — Прибират се от летището, от пазара, от Дисниленд, от плажа. Откъдето още се сетиш.

— Не съм виждала толкова коли през живота си.

— Значи никога не сте била в Лос Анджелис. Ще ви кажа, че един ден поредната нова кола ще прелее чашата и тогава — край. Никой няма да може да помръдне. В багажника си нося храна за десет дни. Подготвил съм се за този ден.

— Наистина ли?

— Че защо да ви лъжа?

Той рязко зави в дясното платно, вмъквайки се в една пролука между колите. Колата пред тях намали. Линда зарови пети в пода на колата едновременно с шофьора, който наби спирачките. Очакваше всеки миг някой да се забие в тях отзад. Но нищо не се случи. Тя отпусна мускули и усети болка в левия си крак. Разтри го през роклята.

Шофьорът сякаш не забеляза опасността.

— Не пропускайте да се отбиете в китайския ресторант „Грауман“ — каза той. — Вече не го наричат така, но в него още са пресни стъпките на най-големите звезди. Намира се само на няколко преки от мястото, на което ще ви оставя.

— Добре.

Спускаха се бавно по някаква детелина, която ги изведе на друга магистрала. И тя беше претъпкана с коли.

Линда хвърли поглед на брояча. Седем и петдесет. Все още имаше повече от двеста долара, така че…

— Там е и „Алеята на звездите“. Нали знаете, с имената на прочутите актьори.

— Да, чувала съм.

— Наоколо има и хубави книжарници. Интересувате ли се от книги?

— Да, малко.

— Аз пиша сценарии. Вече съм получил няколко аванса, но още не са заснели филм по тях.

— Може би трябва да напишете книга.

— Опитах. Не ме бива в прозата.

— Вашите сценарии в стихове ли са?

Той се засмя. Не обясни какво е толкова смешно, но продължи да й разказва за творчеството си, докато излязоха от магистралата и се озоваха на някаква натоварена с движение улица, наречена „Ла Бреа“. Трафикът я задушаваше. Понякога се налагаше да изчакат три светофара, за да преминат през някое кръстовище. Сумата на брояча растеше.

— Булевард „Холивуд“ — най-сетне обяви шофьорът, завивайки надясно. — „Грауман“ и всичко останало е малко по-нагоре. Сега обаче ние ще завием.

След няколко преки той зави наляво. После надясно и излязоха на Ла Мар Стрийт. Шофьорът спря колата пред някакъв опърпан блок и се обърна към нея. Линда му подаде тридесет долара. Каза му да задържи рестото.

— Желая ви успех в поезията — каза тя и го остави да се усмихва след нея.

Останала сама на тротоара, Линда извади писмото на Тони от чантата си. Сравни адреса с номера, написан върху двойната стъклена врата на сградата. Пасваха си.

Тя пое дълбоко дъх и тръгна към вратата.

Отвори я. Фоайето й се стори почти тъмно след слънчевия блясък на улицата. Беше прохладно. Малко преди началото на стълбището имаше дълги редици с пощенски кутии. На всяка кутия имаше по две червени пластмасови ленти с номерата на апартаментите и имената на наемателите. Очите й бавно се плъзнаха към лентичката с номер и се спуснаха към името: А. Джонсън.

Намери го!