Облачен воин

— Добре. — Казан насочи вниманието им към диагоналните лентички за чин. — Виждате ли ги? Те са, за да ви напомнят три неща. — Тя сложи пръст върху най-горната. — Първо, че съм ви командир. Второ, че когато викна, трябва да заставате мирно. Трето, не търпя никакви глупости… особено от новобранци. Comprendo?13

— Тъй вярно! — извикаха в хор двамата планеристи.

Казан ги освободи с кимване.

— Добре. Сега бегом в осемнадесети блок.

Стив и Гас още веднъж отдадоха чест и побягнаха.

— Голяма гаднярка — промърмори Гас, докато тичаха.

Гласът на Казан ги настигна:

— Да! Гаднярка съм!

Двамата млади планеристи стигнаха блок 18 за по-малко от минута. Спряха пред вратата да си поемат дъх и след това влязоха. Почти триста мъже и жени се бяха настанили на редиците столове. Рик Фазети се надигна и им посочи местата, които той и съвипускникът им Уебър им бяха запазили.

— Току-що срещнахме командира на отделението — промърмори Гас и извъртя очи, защото точно тогава Казан мина покрай тях.

— Видяхте ли, че има пет звездички? — прошепна Фазети.

— Да — отговори Стив. — По една за всеки изяден жив човек. — Всъщност всяка звездичка означаваше двумесечна работна обиколка. Още една и Казан щеше да спечели „Лъки Сикс“ — двоен златен триъгълник в долния край на ръкава — плюс покана от Белия дом и обед с Генералния президент.

Стив седна, Казан мина напред и непринудено зае мястото си на първия ред до другите командири на отделения.

— Колко годишна мислиш, че е? — попита Уебър.

Гас Уайт вдигна рамене.

— Четири тура… трябва да е поне на двадесет и две.

Стив гледаше над редицата ниско остригани глави към Казан.

— Какво означава „Дж“ в името й?

— Джоди — прошепна Фазети. — Джоди Казан.

„Окей, Джоди Казан — помисли си Стив. — Правиш се на строга. Е, ще те видим колко си строга…“

Нямаше съмнение във физическата сила на човека, който излезе на трибуната в залата за инструктаж. Беше огромен, с туловище като варел и с ръце достатъчно големи да ти изстискат главата като лимон. Имаше силно загоряло грубо лице, жилест врат и жълта коса, подстригана почти до кожата; беше облечен в бозава полева униформа с по една широка диагонална червена лентичка на всеки ръкав и висока широкопола шапка със значка на Федерацията.

Всички замълчаха, когато мъжът застана разкрачен до катедрата, стиснал тънко бастунче с позлатен връх — приличаше на луксозна версия на стековете, носени от офицерите по строева подготовка във военните академии.

Мъжът огледа стаята.

— Така… пак се срещаме. В по-голямата си част виждам същите уморени стари лица. — Той посочи със стека един почти плешив мъж, седнал на няколко реда зад първия. — И Тино пак е забравил да се подстриже…

Ветераните пионери се разсмяха.

— … и останалите все още се смеят на моите изтъркани шеги. Продължавайте. Ласкателството няма да ви заведе доникъде, но и няма да ви навреди. Обаче… тъй като имаме пристигнала група новобранци, може би е по-добре да се представя. — Той погледна към дъното на залата и засили малко звука на усилвателя. — Казвам се Бък Макдонъл — понякога при раздаване на карти през нощта ме наричат Голямото Д. Аз съм комендантът на „Дамата“. Човекът, към когото се отнасяте, когато имате проблеми. Затова имам такива широки рамене, на които са плакали толкова много хора. — Речта му беше прекъсната от неискрен смях сред ветераните. — Играйте по правилата и ще видите, че съм много разбран човек. Ако не играете по правилата… — той почука лентичката за ранг със стека, — сте обречени да завършите със задник, нашарен с ей такива. — Макдонъл спря за малко да им позволи да осъзнаят заплахата. — Главната ми задача е да се грижа заповедите на командира на ешелона и на неговите заместници да се изпълняват… до последната запетайка. И подпомаган от командирите на вашите групи, аз отговарям също за дисциплината на ешелона. Всеки новобранец, който смята, че може да се отпусне, защото не е на „Биг Ред Уан“, по-добре да помисли отново. Няма да намерите по-труден ешелон от „Дамата“, затова по-добре дръжте носовете си чисти и фургоните подредени…

Макдонъл видя как боецът до вратата застана мирно, прибра крака, пъхна стека под лявата си ръка, стисна позлатения му край между дланта и палеца на лявата си ръка и избоботи:

— Ешелон… МИРНО!

Всички скочиха на крака и изпънаха рамене. В залата за инструктаж влезе Бил Хартман, командирът на ешелона, следван от своите десетима заместници. Всички носеха хромовожълти командирски фуражки с дълги козирки и с изключение на офицера по въздушни операции, масленобозави полеви униформи.

Когато се качиха на подиума и Хартман отиде до трибуната, гласът на Макдонъл избоботи отново:

— Еше-лонн…

— Хей!!! — отвърна в хор залата. Земята потрепери, когато триста мъже и жени като един удариха крак и вдигнаха дясна ръка за поздрав.