Облачен воин

Макдонъл пъргаво се обърна към Хартман и вдигна отсечено дясната си ръка до периферията на шапката си. Хартман отговори с нещо като жест за прогонване на муха. Стив се почувства успокоен. Нямаше нищо против упражненията и съпровождащите ги глупости, докато в тях имаше смисъл. Трудно беше от това разстояние да е сигурен, но сивокосият Хартман излъчваше аура на ум и интелект. Беше дори по-висок от Макдонъл, със слабо лице и квадратна брада, чиято най-забележителна особеност бяха големите бели мустаци. Застанал самичък, командирът Хартман можеше да бъде взет за едър, но до дебеловратата грамада на Макдонъл определено изглеждаше незначителен.

Макдонъл се обърна към екипажа на „Дамата“.

— Ешелон… СВОБОДНО!

Мъжете седнаха и се взряха в Хартман. Помощниците му се подредиха като на шахматна дъска зад него.

Гас се наведе към Стив и прошепна:

— Наричат го Буфало Бил.

Хартман остави фуражката си на катедрата, постави до нея джобен видеобележник, прекара ръка по сребърносивата си коса и приглади мустаци.

— Добро утро, господа. — Спря да огледа аудиторията. — Виждам, че, както изглежда, вече сме готови, така че очевидно сме ви дали повече от необходимата домашна отпуска. Не зная как е с вас, но след две седмици престой аз започвам да изпитвам меланхолия, след три почти съм готов да постъпя доброволно в някое полицейско управление и в края на четвъртата ми се ще да се свържа с някой от престъпния свят.

От аудиторията се чу одобрително мърморене.

— За щастие тогава получавам зелена светлина от Съвета за тактически планове. И след като получа дата за заминаване, се чувствам щастлив като новобранците днес… вие от старата служба сте чували това и преди. Новобранците са тези, които трябва да се чудят за какво, по дяволите, ги плещя такива.

Хартман погледна видеобележника си, след това насочи думите си към задната половина на редовете.

— Разбирам, че имаме петдесет попълнения с бойци и четирима нови планеристи. По-късно ще имам възможност да се срещна поотделно с всеки един, но за момента бих искал да кажа на всички ви: „Добре дошли на борда на Дамата“.

— Макар че всички сте преминали под земята обучение на симулатори — продължи той, — отначало вероятно нещата ще ви се видят малко странни. Вие може би знаете как работи всичко и къде се предполага да бъде всеки, но някак си дори и най-добрите макети не могат да дублират онова, което се изпитва на истинския ешелон. Преди всичко те никога не могат да пресъздадат атмосферата. — Лицето на командира се сбърчи в усмивка. — Триста мазолести ръце на пионери генерират много статично електричество… а това не може да се симулира електронно.

Старите пионери се засмяха.

Хартман вдигна ръка.

— Същото се отнася и за бойните упражнения. Ще откриете, че те изглеждат много различни, когато трябва да убиете за първи път или да бъдете убити.

— Не мога да чакам — промърмори Гас. Стив също изпитваше чувство на очакване. Седнал тук, заобиколен от триста души, той чувстваше едно неизразено вълнение да тече през стаята; електрическа сила, минаваща през техните тела, свързваща ги един с друг. Нещо, което в стари времена било известно като esprit de corps14.

— Виждам по лицата ви — продължи Хартман, — че искате да знаете къде отиваме. Ще ви кажа в най-общи линии. През следващите пет дни „Дамата“ бързо ще бъде натоварена и на шестия ще потегли, за да извърши два курса за зареждане на попътните станции в Канзас и Колорадо. Тези две излизания — които ще бъдат отиване и връщане — ще дадат на новото попълнение богата възможност да се запознае с работните условия. Във втората фаза на нашата мисия става интересно.

Цялата стая затаи дъх, когато Хартман спря. Всички се бяха надигнали на ръба на столовете си.

— „Дамата“ е избрана да извърши първото проникване дълбоко в територията на Плейнфолк. Отиваме на лов, господа… на северозапад в Небраска, Уайоминг и Южна Дакота…

— Йеее-хх-хааа! — Триста гърла нададоха едновременно стария боен вик и екипажът на „Дамата“ скочи на крака със светнали лица. Стив, Гас, Фазети и Уебър също се изправиха с разтуптени сърца.

Бък Макдонъл отиде до края на подиума и избоботи:

— Кой е за „Дамата“?

— Ние! — изрева екипажът. Триста десни ръце се вдигнаха във въздуха.

— Готови и кадърни ли сме? — избоботи пак Макдонъл.

— Да!!! — изрева екипажът и отново десните ръце се вдигнаха. — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ!!!

Хартман и неговите помощници отговориха на възгласите на мъжете със същото ликуване и поздравиха със стиснати юмруци.

Следващите пет дни минаха бързо. Нощта преливаше в ден, тъй като целият състав на „Дамата“ работеше на денонощни смени; на мястото на фургони с оръжие се прикачваха други с контейнери и се товареха с материали, припаси и концентрирани храни за попътните станции; останалите фургони се пълнеха с хранителни пакети, оборудване, муниции и други товари, необходими за ешелона; проверяваше се обхватът на действие на комуникационна апаратура, оръжието, енергията, контролните и аварийни поддържащи системи.