Облак врабчета

— Какво ви кара да мислите, че се шегувам? Сигурно си чул слуховете. Трябва ми само да погледна човека и вече знам каква е съдбата му. — Той забеляза между другото, че Кудо и Сайки се споглеждат, защото наистина бяха чули слуховете. След като хвърли последен недоволен поглед към огледалото, Генджи се обърна и излезе от стаята.

Двамата му съветници го последваха по коридора към външния двор. Двайсет самураи го очакваха, а помежду им бе паланкинът с четиримата носачи. Членовете на домакинството се бяха подредили до вратата, готови да се поклонят, когато той тръгне. Щяха да бъдат там и да се поклонят и когато той се върнеше. Това не беше нищо друго, освен хабене на човешка енергия. Излизаше само на няколкостотин метра от дома си и щеше да се върне след минути. Въпреки това строгият старинен протокол за ранга изискваше всяко негово излизане и завръщане да бъдат удостоявани със сериозна церемониалност. Той се обърна към Сайки:

— Не е чудно, че Япония толкова е изостанала от другите държави. Те имат наука и индустрия. Произвеждат оръдия, параходи, имат железници. За разлика от тях ние имаме свръхизлишък от лишени от съдържание церемонии. Ние произвеждаме поклони, коленичения и още поклони.

— Господарю? — Лицето на Сайки бе помрачено от объркване.

— Мога да оседлая коня и да отида там сам, после да се върна за по-малко време, отколкото е било необходимо, за да се събере тази ненужна тълпа.

— Господарю! — Сайки и Кудо паднаха на колене на пода в преддверието. Сайки проплака: — Моля ви, дори не си помисляйте подобно нещо.

Кудо допълни:

— Имате врагове както сред поддръжниците, така и сред противниците на шогуна. Да излезете навън без придружители би било равносилно на самоубийство.

Генджи им направи знак да се изправят.

— Казах, че мога. Не съм казал, че ще го направя. — Той въздъхна и слезе по стълбите, за да обуе сандалите, които бяха приготвени долу за него. Направи пет стъпки до паланкина (който вече бе вдигнат на близо метър от земята от носачите, за да може той да влезе в него с минимално усилие), свали двата меча (които току-що бе препасал в колана си) и ги сложи в паланкина, изу сандалите (а носачът на сандалите се поклони, преди да ги постави в нишата за сандали под входа на паланкина) и се настани вътре. Погледна Сайки и каза: — Виждаш ли какво имам предвид, когато говоря за лишена от съдържание церемония?

Сайки се поклони:

— Господарю, мой пропуск е, но не разбирам. Ще трябва да проуча въпроса.

Генджи изпусна гневна въздишка.

— Нека продължаваме тогава, преди слънцето да е залязло.

— Моят господар отново се шегува — рече Сайки. — Слънцето едва изгря. — Той пристъпи напред, поклони се и затвори вратата на паланкина. Носачите се изправиха. Процесията потегли.

През предния прозорец Генджи виждаше осем самураи в двойна колона. Ако си направеше труда да погледне назад, щеше да види още дванайсет. Двама вървяха отляво, двама, включително Сайки, отдясно. Двайсет и четирима мъже, двайсет и осем с носачите, бяха готови да дадат живота си, за да запазят неговия. Подобна бойна самоотверженост съпътстваше всяко действие на великия владетел, независимо колко обикновено и незначително беше, придружено с драматизъм в излишък. Нищо чудно, че миналото на Япония беше толкова кърваво, а бъдещето й — изпълнено с опасности.

Разсъжденията на Генджи се отнесоха в друга посока, когато зърна сложна фризура сред приведените глави на хората от домакинството. Беше направена от същата лъскава коса, която съвсем неотдавна украсяваше възглавницата му, като нощта, която се разпилява по небето. Беше облякла кимоно, което той никога не бе виждал преди. Знаеше, че сега го е облякла с единствената цел да се сбогува с него. На него бяха изобразени десетки розови рози, подхвърляни от бялата пяна върху море в наситено синьо. Бялото й палто беше в същия десен, но без допълнителни цветове. Десенът се образуваше от три различни копринени материи за белите рози върху бялата пяна и бялото море. Беше запомнящ се, дързък и особено опасен. Розите на Хейко бяха от сорта, наричан понякога „Американска прелест“. Всеки яростно настроен срещу чужденците самурай от реакционните родове се обиждаше на всичко, което идваше от чужбина. Със същата простовата арогантност, която им позволяваше да се наричат „добродетелни хора“, беше напълно възможно един от тях да реши да я убие просто заради десена на дрехата й. Срещу подобна атака единствената й защита беше смелостта, славата й и невероятната й красота.

— Спрете — нареди Генджи.

Сайки незабавно предаде заповедта:

— Спрете! — Водещата група самураи бе излязла от портата на двора и спря на улицата. Паланкинът на Генджи беше от вътрешната страна на портата. Останалата охрана беше все още зад него, в двора. Сайки направи гримаса. — Тази позиция е подходяща да ви нападнат из засада, господарю. Нямаме нито защита вътре, нито свобода на действие навън.

Генджи отвори плъзгащата се врата.