Облак врабчета

Три видения, замисли се Генджи. Само три. Не е толкова лошо. Може би те ще идват и ще си отиват и аз дори няма да забележа. Той видя, че дядо му го гледа. Всички казваха, че дядо му може да чете мисли, както и да вижда бъдещето. Генджи не вярваше на това, поне не истински. Но винаги бе по-добре да се вземат предпазни мерки. Той се концентрира силно върху облаците в небето и се опита да си спомни лицето на майка си. Беше умряла, когато той бе тригодишен. С всяка изминала година образът й ставаше все по-неясен. Когато той се опита да си го спомни, винаги си оставаше с опита, нищо повече, така че дядо му ако надникнеше в съзнанието му, щеше да види там единствено това.

— Разбирам — каза Шигеру с напрегната усмивка. — Ако не си имал досега, ти мислиш, че напълно ще го избегнеш. Никой от нас не е имал това щастие. И ти няма да си изключение. Подготви се. След като баща ми е казал, че ще имаш три, значи е така. Той никога не грешеше относно виденията.

— Това не е единствената причина — опонира му Генджи. — Надявам се това, което видях, да не е видение, защото ако е така, аз знам нещо, което никой не трябва да знае.

— Аз знам хиляди неща, които никой не трябва да знае — отговори Шигеру.

— Знаеш ли кога ще е моментът на собствената ти смърт? — попита го Генджи.

Генджи не позна мястото. Беше връщал спомена за видението неколкократно, беше го проучвал внимателно, както дуелиращият се изучава положението на противника си и търси най-уязвимата му точка, но без полза. Това не бе място, което познаваше. Това, че ще го познае и ще бъде познат там, беше ясно от ревящите гласове на насъбралото се множество. Кое е по-силно и по-многобройно — поздравите или ругатните? Беше невъзможно да се каже. Ако трябваше да разпознае, той би разпознал ругатните.

— Върви по дяволите!

— Изменник! Изменник! Изменник!

— Банзай!28 Ти спаси страната!

— Смърт на страхливците!

— Ти си срам за всички нас! Покажи доблест и се самоубий!

— Нека всички богове и всички Буди те благословят и защитават!

Той върви по централната пътека на огромна зала, която не прилича на никоя от познатите му досега. Въпреки че навън е вечер, вътре е светло като посред бял ден. Безбройните лампи по стените не изпускат и най-лек дим. Светлината им е постоянна, ярка, без характерното за пламъка присветване. (Беше изобретен нов фитил или бе намерен нов източник за качествено масло?) Вместо наредени в редици възглавници имаше може би поне двеста стола чуждоземен модел, обърнати към издигнатия подиум. Отзад на голям балкон бяха разположени още сто стола. Никой не седеше. Всички бяха изправени на крака, викаха, жестикулираха, изпълнени с емоции. Може би столовете са символични и не стават за употреба. (Това изглежда възможно. Генджи, който съвсем неотдавна бе използвал стол за пръв път, сега знаеше какво мъчително преживяване за вътрешните органи можеха да причинят тези мебели.)

Не вижда нито една глава с високо вързана на възел коса, нито някой със задължителните два самурайски меча. Косите на всички са разрошени, все едно това е сборище на луди хора или затворници, никой не е въоръжен. Всички лица са японски, но телата под тях са облечени в отвратителното облекло на чужденците. Напомня му за куклено представление пред малки деца и недодялани селски пантомими. Пита се отново дали нещо толкова смехотворно може да бъде видение.

На подиума възрастен мъж с оредяла побеляла коса удря по масата с малък дървен чук.

— Ред в залата! Ред в залата! Диетата ще бъде приведена в ред!

Никой не обръща и най-малко внимание. (Какво беше Диета?)

Повечето от поздравленията идват отляво, а ругатните — отдясно. Той е облечен в обикновена тъмносиня униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана много късо, почти до скалпа. Ръцете му са сключени около дръжката на меч.

— Да живее императорът!

С този вик младият мъж забива меча дълбоко в гърдите на Генджи точно под гръдната кост. Генджи усеща внезапен удар от стълкновението, чувство на остро ужилване, сякаш оса е ухапала гърдите му, внезапно отпускане на всичките му мускули.

Бликналата кръв окъпва лицето му.

Всичко става бяло.

Спуска се тишина, последвана от тъмнина.

Но видението не е свършило.

Генджи отваря очи. Разтревожени лица надничат към него. От ъгъла, който заемат телата им, и вида на тавана зад тях той разбира, че лежи на пода.

Усеща как кръвта му пулсира от гърдите. Цялото му тяло му се струва студено и влажно. Не усеща никаква болка.

Множеството от лица се разделя и сред тях се появява една изключително красива жена. Без да се притеснява от кръвта, тя го взема в прегръдките си, люлее главата му и го притиска към гърдите си. По бузите й текат сълзи и падат на лицето му. Ридаейки, тя притиска бузата си към неговата. В продължение на няколко мига сърцата им бият в синхрон, после неговото бавно престава да тупти.

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц — казва му тя. Игра с името му — Генджи. Същото име като на древен измислен герой.

Двама едри мъже, телохранители или полицаи, коленичат до него. Те също плачат, без да се притесняват.