Облак врабчета

— Не заслужавам подобни похвали. — Хиде се поклони отново. Въпреки думите му, които изразяваха скромност, той не можеше да не изпита прилив на гордост в гърдите си.

— Не е твоя работа да казваш това — скара му се Шигеру. — Когато господарят ти говори, ти трябва да мълчиш, да му благодариш, да му се извиняваш или подчиняваш, според случая. Това е.

— Да, господине. Простете ми за неучтивостта, господарю Генджи. Повече подхождам на конюшните, отколкото на вашето присъствие.

Шигеру шляпна по пода с такава сила, че стените на колибата се разтресоха.

— Какво казах току-що? Ще благодариш, ще се извиняваш, ще мълчиш, ще се подчиняваш. Чуваш ли ме? Не съм казал нищо за оправдаване. Никога не се оправдавай. Никога. Разбра ли?

— Да, господине. — Порицан, Хиде притисна чело към пода.

Владетелят Генджи се разсмя.

— Не е необходимо да сме толкова официални, чичо. Та ние сме просто трима приятели, които пият чай и обсъждат планове за бъдещето.

Шум от стъпки бързо се усилваше по посока вратата на колибата.

— Господарю — чу се напрегнат глас, — всичко наред ли е? — Силното шляпване по пода несъмнено бе привлякло насъбралите си хора към вратата с извадени мечове.

— Да, да. Защо да не е? Оставете ни.

— Да, господарю.

Владетелят Генджи изчака, докато стъпките заглъхнат, и после продължи:

— Както казах, твоите действия ме доведоха до решение. — Той погледна настойчиво Хиде и престана да говори. Мълча толкова дълго, че Хиде започна да се пита дали от него не се очаква отговор. Ако беше така, дали трябваше да благодари, или да се извини? Той погледна крадешком Шигеру с надеждата да види някакъв знак, но страховитият чичо на младия владетел седеше неподвижно, а очите му бяха затворени, сякаш медитираше. Хиде бе спасен от поредната вербална грешка, когато владетелят Генджи заговори отново точно когато той бе отворил устата си да му благодари. — Несъмнено си чул да се говори за предполагаемата ми пророческа дарба.

— Да, господарю.

— Онова, което кажа сега, не бива да разгласяваш пред никого.

— Да, господарю.

— Това е вярно.

Мразовитият зимен въздух изпълни дробовете на Хиде. Той не можеше да каже и дума. Това, че владетелят Генджи може да предсказва бъдещето, не беше особено шокиращо. Повечето хора бяха на мнението, че който ставаше владетел на Акаока, имаше дарбата и в основни линии Хиде също го споделяше. Подобно на всички други неговата увереност бе силно разтърсена, когато Шигеру отрови владетеля Киори и започна да буйства. Кой, предсказал подобна трагедия, би позволил тя да се случи? Приятелят му Шимода обърна мнението в полза на мистичния възглед, когато каза, че никой не знае какво още е видял господарят Киори. Макар да бе невъобразимо, може би алтернативите бяха по-лоши. А не беше ли факт, че най-големите триумфи често са резултат от най-лошите беди? Нека помислим за създаването на провинция Акаока преди шестстотин години с предзнаменованието на врабчетата. Не, това, което изненада Хиде най-много, бе, че владетелят споделяше най-съкровената тайна на рода с него, един от най-нисшите му васали.

След като най-сетне въздъхна, твърде вцепенен от разкритието, за да се притесни дори от звука на собственото си дишане, Хиде се поклони ниско до пода.

— Господарю Генджи, вие ме удостоихте с вашето доверие. Няма да ви подведа.

— Знам, че няма, Хиде, защото аз виждам бъдещето ти.

Хиде се заклати на петите си, замаян от онова, което чу. Само дисциплината, която бе възпитавал през целия си живот на обучение в бойни изкуства, го въздържа да не се заклати по-силно и да падне.

— Ти ще бъдеш лоялен към мен до смъртта — продължи владетелят Генджи. — Тъй като знам, че няма никой по-надежден, те назначавам за началник на моята охрана. Ще направя съобщение пред насъбралите се хора, след като с чичо ми обсъдим някои въпроси. Междувременно помисли кого би искал за свои заместници. Те ще ти помогнат да избереш останалите мъже.

Хиде почувства, че гърдите му се стягат в обръч от емоция. В тези най-опасни времена, когато съдбата на нацията, както и на рода бяха заложени на карта, неговият господар го бе избрал сред десетки много по-съвършени, по-високопоставени васали — него, Хиде, шута, комарджията, пияницата — за свой щит! Повече не можеше да се въздържа. Сълзи на благодарност покапаха по рогозката, падайки шумно като първите зимни мокри снежинки.

— Благодаря ви, господарю Генджи.

Хиде напусна колибата за медитация напълно изумен. Той зае мястото си сред другите самураи в очакване на появата на владетеля Генджи. Нехарактерно за него, той нито се усмихваше, нито разменяше шеги със своите съседи по място. Колко неочаквано, колко внезапно, колко безвъзвратно се бе променил животът му в този момент.

Лоялен до смърт.

Най-големият страх на Хиде винаги бе свързан с това, че ще направи погрешния избор в някоя сложна криза и ще предаде господаря си, не от страхливост, а от глупост. Сега страхът се бе изпарил. Владетелят Генджи, който виждаше бъдещето, го гарантира. Той ще бъде лоялен до смъртта. Можеше да усети как стана по-силен и по-стабилен само защото вече бе сигурен в това.