Облак врабчета

Така и стана. Без да възнамерява да го прави, тя се сгоди. Мистър и мисис Партън дадоха безпрекословно съгласието си. Емили и Зефаная се разбраха да се оженят в новата мисия, която те самите щяха да построят във владението на военачалника на провинция Акаока. Неизбежността на брака, за който тя изобщо не мислеше, не я тревожеше ни най-малко. Нямаше друг начин да стигне до Япония. Годежът, пътуването, местоназначението се превърнаха в съкровищница на единствената й надежда, надежда за убежище от собствената й прокълната красота.

Бяха минали два месеца от седемнайсетия й рожден ден, когато „Витлеемска звезда“ отпътува в западна посока от Сан Франциско. Тя взе със себе си само три неща и това бе всичко, което имаше. Книгата „Айвънхоу“ на майка й, медальона си и сърце, обременено с миналото й.

Емили разочарована чу, че стъпките от ботушите на брат Матю утихват. Мислеше си, че той ще й направи компания. Разговорът със Зефаная бе прекъсван от продължителни периоди на тишина, тъй като той заспиваше и после се събуждаше. Когато беше в безсъзнание, както сега, нищо не можеше да я разсее от мисълта за безнадеждността на ситуацията. Това бе мъжът, който щеше да бъде неин съпруг. Тя бе тук заради него — в тази непозната страна, която по чудо, благословено показваше непрекъснато признаци, че това ще е мястото на нейното освобождение, за което се бе молила така усърдно. През петте дни, прекарани в този дворец, нито един мъж не я бе погледнал с този поглед, от който тя се страхуваше. На всяко лице, което имаше някакъв израз, мъжко или женско, виждаше единствено презрение, съжаление, отвращение. Точно това й бе обещал Зефаная. Те я намираха за отвратителна.

Ала тя бе намерила сигурността само за да я изгуби. Когато Зефаная си отидеше от този свят, тя също трябваше да си тръгне. Обратно за Америка.

Перспективата я ужасяваше. След пристигането си — тя не мислеше за там като за дом, в който да се завърне — нямаше къде да отиде. Не можеше да се върне в мисията в Сан Франциско. През последните седмици, преди да отпътуват, положението й там стана изключително рисковано. Десетима нови мисионери пристигнаха от Бостън, за да се приготвят за пътуване в Китай. Неколцина от тях проявиха огромен интерес към нея. Отначало се поддържаше вежливо отношение. Но не за дълго. Неизменно ставаше така. Накрая лицата им ставаха лакоми при всеки поглед към нея, а очите им започваха да шарят твърде свободно по тялото й. Отново я побутваха, докосваха или притискаха в коридорите, в трапезарията, на път към църквата или по обратния път. Нито строгите принципи на „Правдивото слово“, нито годежът й със Зефаная, нито постоянно демонстрираната студенина към тях беше достатъчна защита. Поне не за дълго. Рано или късно, каквито и задръжки да имаха, те щяха да паднат. Виждаше го в очите им.

Зефаная въздъхна насън. Тя взе ръката му в своята и я стисна нежно. Усмивката, с която го дари, задържа сълзите в очите й.

— Бъди благословен, Зефаная. Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да стори повече.

6 Смъртта на владетеля Генджи

Тази година владетелят Шайо замръзна в ледените зимни води; клон, обсипан с пролетни цветове, удари фатално неговия приемник владетеля Риото; следващият наследник — владетелят Моритаке, бе поразен от лятна гръмотевица. После господар на провинция стана Косеки. Той каза:

— Не мога да се боря с капризите на природата.

По време на ранните есенни дъждове той екзекутира всички телохранители, изпрати всички наложници в манастир, забрани готвенето, ожени се за дъщерята на коняря и обяви война на шогуна.

Владетелят Косеки управлява трийсет и осем години.

Судзуме-но-кумо (1397)

Аргументите и притесненията на Сохаку бяха отхвърлени. Когато Генджи го помоли да остане насаме с Шигеру в колибата за медитация на абата, Сохаку каза само:

— Господарю — поклони се и се оттегли. Неизбежността на бедата му даваше вътрешен покой, който шестте месеца практикуване на дзенбудизма така и не му донесоха. На място, където поколения монаси бяха постигали сатори27, момче дилетант и маниак убиец решаваха бъдещето на рода Окумичи. Може би и двамата щяха да излязат живи. Може би не. Едва ли имаше значение. Можеха да преживеят този и утрешния ден и деня след това. Но някой ден и Генджи, и Шигеру щяха да загинат. Нямаше да има друг изход. Не се знаеше единствено как ще умрат и кой ще извърши убийството.