Облак врабчета

Когато самата Емили стана на четиринайсет години, баща й бе убит при злополука в ябълковата градина. Беше паднал от стълбата. Това беше доста странно, тъй като той бе известен сред берачите с това, че отлично пазеше равновесие и доколкото Емили си спомняше, не бе падал нито веднъж преди. Странно бе и положението на тялото му. Отзад черепът му беше ударен с такава сила, че счупените кости бяха влезли навътре. Макар да бе логично човек да умре, след като падне от височина пет метра, беше трудно да се повярва, че главата му може да се удари толкова силно в земята. Но това се бе случило. Баща й беше мъртъв, майка й — вдовица, а тя и двамата й по-малки братя — полусираци.

Преди тревата да е обрасла гроба на баща й, надзирателят на фермата започна да прекарва нощите си в спалнята на майка й. Самата сватба се състоя след шестмесечен траур. По това време коремът на майка й беше подут от нов плод. Малко след това започнаха побоите. Силните викове на страстта, които бяха станали неразделна част от нощта, се превърнаха в писъци от болка и ужас.

— Не! Джед, моля те! Джед! Не! Не! Моля те!

Емили и братята й се сгушваха заедно в леглото й и плачеха. Не чуваха и звук от пастрока си, само гласа на майка си, който издаваше колко е изплашена и ужасена. Понякога на сутринта лицето на майка й бе цялото в синини. Отначало тя се опитваше да скрие травмите от децата си с пудра или превръзка или с измислици за падане в тъмното.

— Толкова съм тромава — казваше тя.

Ала ставаше все по-лошо и нито пудрата, нито превръзката, нито измислиците не можеха да прикрият истината. Носът й беше счупен, после отново и отново. Устните й бяха смазани и подути. Загуби предните си зъби. Имаше дни, в които не можеше да ходи, без да куца, и дни, в които не можеше да стане от леглото. Бебето бе мъртвородено. След една мъчителна година красивата й майка се превърна в саката стара вещица.

Вече не ги канеха на никакви събирания. Съседите престанаха да се отбиват. Най-добрите берачи не работеха за тях. Овощната им градина, която някога произвеждаше най-сладките ябълки в долината, започна да загива.

Тогава пастрокът им се прехвърли на тях.

Биеше братята й с дебел кожен каиш за бръснач, докато дупетата им не започваха да кървят. Ако краката им отслабваха и не можеха да ги държат, той ги завързваше за бурето за ябълки и продължаваше да ги бие. Бяха наказвани, защото не са изпълнили домашните си задължения или защото са ги изпълнили лошо, не са нахранили пилетата или са ги прехранили, че са оставили гнили ябълки в бурето с хубавите и те са развалили всички. Трудно бе да се каже за какво са наказанията. Пастрокът им никога не казваше.

Само Емили оставаше недокосната. Когато обработваше раните на братята си, те я питаха „защо“. Защо ги бие? Защо не бие нея? Тя не знаеше. Страх и вина разкъсваха еднакво яростно сърцето й.

В навечерието на петнайсетия си рожден ден Емили бе сама в детската стая. Братята й бяха заключени в мазето за една седмица, наказани там заради неизвестно провинение. Допреди два дни ги чуваше да плачат. Майка й бе на легло, в треска вследствие инфектирането на стара, неизлекувана рана. Емили току-що се бе преоблякла в нощница, когато видя пастрока си застанал на прага. Откога беше там? Достатъчно дълго, за да я види разсъблечена? Все по-често го откриваше зад себе си, когато не би трябвало да е там. Очите му блестяха и бяха широко отворени, все едно бе с висока температура.

— Добър вечер — поздрави го тя. Той бе поискал да го нарича на малко име, Джед. Въпреки че бе опасно да не му се подчини по какъвто и да било повод, тя не можеше да се насили да се обръща към него така. Тя затвори очи и започна да се моли безмълвно той да си отиде, както бе правил винаги досега.

Този път обаче остана.

Когато всичко свърши, той я притисна силно и заплака. Защо плачеше? Тя още не знаеше. Болеше я по странен начин. Ала тя не заплака. Не можеше. Не знаеше защо.

Трябва да бе заспала, защото се събуди от мъждукащата светлина на свещ и видя гротескно деформираното лице на майка си.

— Емили, Емили, скъпа моя Емили. — Майка й плачеше. Емили се огледа и видя, че лежи в кръв. Убита ли беше? В известен смисъл тази възможност не я плашеше. Това би било избавление.

Майка й я почисти с топла кърпа и я облече в най-хубавата й рокля за неделя. Не бе я носила дълго време. Вече не ходеха на църква. Роклята й беше твърде тясна в бюста и ханша, но тя обичаше да я носи. Баща й не пропускаше да й каже, че това е най-хубавата й рокля.

— Отивай във фермата на семейство Партън — заръча майка й. — Дай на мисис Партън това писмо.

Емили молеше майка си да тръгне с нея, да избавят братята й от мазето, да избягат заедно и да не се върнат никога.

— Том и Уолт — майка й поклати глава. — Трябва да платя за греховете си. Господ да ми прости, никога не съм искала да причиня вреда на невинни. Беше любов. Бях заслепена от любов.

Майка й загърна Емили с най-хубавото си палто и я изпрати. Беше много късно. Луната бе залязла. Пътят й осветяваха само ярките пролетни звезди.