Облак врабчета

Когато стигна фермата на Партън, небето пред нея избледняваше. Тя се запита защо зората идва от запад и се обърна. Пламъци обгръщаха дома й и се издигаха високо нагоре.

Семейство Партън я покани вътре. Бяха симпатична възрастна двойка, бяха израсли заедно с дядо й. Познаваха баща й от деня на раждането до деня на смъртта му. Тя никога не попита за писмото на майка си и те никога не заговориха за него. Ала не след дълго тя чу разговор помежду им.

— Винаги съм знаел, че не е злополука — казваше мистър Партън. — Момчето можеше да се катери като африканска маймуна още преди да е проходило.

— Тя беше прекалено страстна — отвърна мисис Партън. — Беше прекомерно емоционална.

— А и твърде хубава. Казват, че красотата е в очите на онзи, който гледа, и сигурно е така. Когато женската хубост е толкова очевидна, че всички я виждат, това не е хубаво. Мъжете проявяват слабост, лесно се изкушават.

— Това е опасност, която ние приехме — отбеляза мисис Партън. — Дъщерята е като майка си. Не си ли забелязал как я гледат мъжете? Дори собствените ни добродетелни синове?

— И кой е виновен? — попита мистър Партън. — Тя е още дете, но има лицето и тялото на вавилонска проститутка.

— Проклятието върви по женска линия — рече мисис Партън. — Какво ще правим?

Една нощ я събуди сън за смърт в пламъците. Видя сенки в тъмното и помисли, че отмъстителните демони са я последвали от съня й. Когато се приближиха към леглото, тя разпозна тримата синове на семейство Партън — Боб, Марк и Алън.

Преди тя да успее да се изправи или да заговори, те се придвижиха бързо. Усещаше ръцете им от всички страни. Натискаха я към леглото, закриха устата й, разкъсаха дрехите й и я опипваха.

— Вината не е наша — говореше Боб. — Твоя е.

— Твърде красива си — обади се Марк.

— Не е нещо, което да не си правила преди — настояваше Алън. — Нямаш девственост, за да я изгубиш.

— Запуши устата й с кърпа — предложи Боб.

— Завържи я — рече Марк.

— Ако си мълчиш, няма да те нараним — каза й Алън.

Вината бе нейна. Вината бе нейна. Смъртта на баща й, самоунищожението на майка й, невинното страдание на братята й. Тя престана да се бори.

Сложиха я да седне и свалиха нощницата й. Бутнаха я обратно на леглото и събуха бельото й.

— Курва — нарече я Боб.

— Обичам те — твърдеше Марк.

— Не издавай и звук — припомни й Алън.

Вратата се отвори широко и стаята се изпълни със светлина. Ококорените очи на мисис Партън загоряха по-ярко от фенера, който носеше.

— Ние не сме виновни — оправда се Боб.

— Излизайте — просъска мисис Партън.

Трите прегърбени момчета отстъпиха на разстояние от нея, докато излизаха от стаята.

Когато те вече бяха напуснали, мисис Партън пристъпи към леглото. Тя зашлеви Емили толкова силно, че ушите й писнаха, а всичко пред очите й стана бяло. Възрастната жена се обърна и излезе, без да каже нито дума.

На другия ден мистър Партън се върна от пътуване до Олбъни. През следващата седмица Емили бе изпратена в енорийско училище в Рочестър с парите от продажбата на семейната ферма. Никой не идваше да я посещава. През празниците тя единствена от съученичките си оставаше в училището. Рядко напускаше територията на учебното заведение. На екскурзиите правеше всичко възможно да остане незабелязана в групата. Въпреки това бе невъзможно да избегне мъжките погледи. Виждаше ги как я гледат с онзи поглед. Погледът на баща й. Погледът на момчетата Партън. Погледите на мъжете я сграбчваха.

Веднъж по време на посещение в музей от училище към нея се приближи млад мъж. Беше много вежлив. Поклони се и рече:

— Мога ли да кажа, мис, че сте по-красива от което и да било съкровище в тези колекции. — Изглеждаше изненадан, когато тя избяга. Тя знаеше какво е това. Вината не бе негова. Не бе ничия друга. Вината бе нейна. Във външния й вид имаше нещо, което премахваше задръжките у мъжете.

Дали бе наистина красота, както винаги твърдяха? Мери Елън бе по-красива от нея. Всички момичета бяха на това мнение. Мъжете също я смятаха за красива и й обръщаха голямо внимание. Освен в случаите, когато присъстваше и Емили. Тогава гледаха само нея.

Мери Елън не обичаше Емили. Нямаше момиче, което да я обича. Ако не беше директорът мистър Кромуел, животът й в училището би бил много тежък. Той я защитаваше с властта на авторитетната си личност и думите на пророците.

— „Защо да се допуска да расте злото във вреда на царете?“18 — говореше той и страховитите му очи изпъкваха още повече.

— Амин — отговаряха в хор момичетата.

— „Тогава вълк ще живее заедно с агне“19… „и лъвът ще яде слама като вола“20.

— Амин.

— „Да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“21

— Амин.

— Мери Елън.

— Да, господине?

— Не те чух.

— Казах „амин“, господине.

— Чух те с ушите, но не и със сърцето си. Кажи го с душата си, момиче. Искрено изреченото слово е твоето спасение! А промърморено като нещо празно, те обрича на вечно проклятие! — Гласът му ставаше все по-силен и по-силен, вените на челото и врата му изпъкваха, а ръцете му се размахваха като криле на ангел на отмъщението. — Мери Елън, кажи „амин“!

— Амин, господине! Амин!