Облак врабчета

— Вие сте дошли тук да се следвате пътя на дзенбудизма, като се учите от старите майстори, да прочистите съзнанието си от заблуждения и да видите света такъв, какъвто е. И въпреки това сте неспокойни и скачате на крака като въшлясали отрепки. Какво сте правили през последната половин година? — Той не отклони поглед, докато те не заеха отново местата си.

Шигеру изтегли от пояса си мечовете, ножниците и всичко друго. Поклони се и вдигна оръжията над главата си, после се приближи на колене в подножието на възвишението. Това бе всичко, което можеше да предложи на своя господар. Не можеше да измисли какво да каже, затова не каза нищо.

— Благодаря ти — каза Генджи. Той взе мечовете и ги сложи вляво на възвишението. После се обърна надясно и взе други мечове. Шигеру ги позна веднага. Бяха дело на великия ковач на мечове Кунимицу в късния период Камакура17. Никой не бе ги носил от клането при Секигахара, когато бяха прибрани от ръцете на техния умиращ прародител Нагамаса.

— Очаква ни време на голяма опасност. — Генджи протегна мечовете към Шигеру с двете си ръце. — Всички кармични дългове ще бъдат изплатени. Ще застанеш ли до мен в предстоящите битки?

От дете ръцете на Шигеру не бяха треперили при допира с оръжие. Сега те трепереха, когато пое тотемните остриета.

— Да, господарю Генджи. — Шигеру вдигна високо мечовете на прародителите си и се поклони ниско.

Ужас вледени кръвта на Сохаку. Неговият господар току-що бе приел верността на човек, който със собствените си окървавени ръце бе довел техния древен род до ръба на унищожението. Убиецът на баща, съпруга и деца. Най-непредсказуемият, най-опасно непостоянният лунатик от всички японски провинции.

С едно необяснимо действие владетелят Генджи бе обрекъл себе си и всички свои последователи.

Емили седеше до леглото на Зефаная. Усещаше ръката му в дланите си студена и тежка. Освен това бе и по-твърда, отколкото преди час. Лицето му беше отпуснато и спокойно, като на спящо дете, но и сиво като каменен барелеф. Обгръщаха го парфюмирани чаршафи. В четирите ъгъла на стаята постоянно горяха пръчки от сандалово дърво. Те не намаляваха зловонието, което се носеше от разлагащата се плът. Вместо това от безполезното ароматизиране лошата миризма ставаше още по-тежка, по-наситена, по-задушаваща. Тя трепереше, беше на ръба да й прилошее и се бореше с жлъчния сок, който се надигаше в гърлото й.

— Имах видение — промълви Кромуел. Той вече не чувстваше болка. Всъщност той вече изобщо не усещаше тялото си. Сетивата му бяха намалени от пет на две. Виждаше надвесена над себе си Емили, от нея струеше светлина. Косата й блестеше като изтъкана от злато и образуваше нимб около съвършеното й лице. Той чу гръмотевичния грохот на наближаващата ангелска войска.

— Ти си благословен, Зефаная — Емили му се усмихна. Ако тази мисъл щеше да му донесе успокоение, тя се радваше за него. Предишната нощ бе крещял в неизразима агония. Обзелото го спокойствие бе промяна, очаквана с надежда.

— Ангелите не са като нас — говореше Кромуел, — те са по-красиви от хората и имат бели криле. Не, изобщо не. Те са невероятни. По-ярки от слънцето. Експлозивни. Оглушаващи. — Най-сетне думите на Откровението на свети Йоан му се проясниха. — С огън, дим и сяра. И както е написано, тъй ще бъде. Убийства, черна магия, блудство, кражби. Това място е прокълнато с тях. Когато ангелите дойдат, справедливостта ще бъде въздигната, а неразкаялите се бъдат изгорени, разкъсани, погребани.

Емили се възхищаваше на тихия напевен глас, с който Зефаная изричаше тези страховити слова. Нормалният му начин на говорене, преди да бъде ранен, беше значително по-рязък и истеричен. После изведнъж под веждата му изби пот; изпъкналите му очи се издуха още повече, вените на врата и челото му се изпълниха и изглеждаха така, сякаш ще се спукат; слюнка изхвърча от устните му заедно с високо изговорените думи и горещия дъх. Сега той бе в покой.

— Тогава нека се молим всички да се разкаят — каза Емили, — защото кой от нас няма причина да го стори?

Лукас Гибсън беше собственик на ферма в Ябълковата долина, на петнайсет мили северно от Олбъни. Запозна се с Шарлот Дюпеи, далечна братовчедка от Ню Орлиънс, на погребението на дядо си в Балтимор. Лукас, хубав, спокоен, внушаващ доверие въпреки младостта си, беше двайсет и две годишен. Шарлот, която подобно много южнячки от нейното поколение четеше прекалено много Уолтър Скот, беше пламенно романтична, русокоса красавица на четиринайсет години. Въобразявайки си, че е срещнала своя Айвънхоу, тя се омъжи девствена за сто и петдесет акра ябълки, прасета и пилета. Първото им дете, Емили, бе родено девет месеца и един ден след сватбата. По онова време Шарлот вече се бе простила с добрия саксонски рицар и започваше да мечтае, почти срещу желанието си, за злия, но диво страстен Темплар дьо Боа-Жилбер.