Облак врабчета

— „Нали Той, който е създал мене в утробата, е създал и него и еднакво ни е образувал в утробата?“22

— Амин! — отговаряха момичетата и гласовете им ставаха все по-френетични.

— „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, и ние сме Негови — Негов народ и овци от Неговото паство.“23

— Амин!

— „Праведниците ще наследят земята и ще живеят на нея вечно.“24

— Амин!

Мистър Кромуел никога не заставаше твърде близо до нея. Никога не се опитваше да я докосва. Никога не й казваше, че е красива. Никога не я гледаше както другите мъже. Очите и вените му изпъкваха по същия начин, както когато мислеше за думите на пророците. Той бе единственият мъж, комуто вярваше, защото бе единственият мъж, който не я желаеше.

Онзи ден в музея мистър Кромуел бе човекът, който дойде да я търси, след като тя избяга заради комплимента на красивия непознат. Намери я свита в един ъгъл сред експонати от някаква далечна азиатска държава.

— Ставай, дете, ставай.

Той не се опита да я изправи. Когато тя не успя да стане веднага, той се загледа в изложбата.

— Япония — каза Кромуел. — Езическа страна на убийци, идолопоклонници, содомити. — Тонът в гласа му я изненада. Въпреки че думите му бяха тежки, той ги изговаряше по-скоро с обич, отколкото осъдително. — Узрели са за покръстване, Емили, готови са да чуят „Правдивото слово“, знам, че е така. Ще разпространя името Господне; ще припиша твоето величие на Господ. — Той погледна надолу, чакаше отговор.

— Амин — отговори тя.

— Нека въздадат Господу слава, и хвалата Му нека възвестят на островите.25

— Амин.

— Това са островите далечни, за които се говори в Стария завет. Японските острови. Няма нищо по-далечно от тях.

Емили се изправи и дойде покорно до него. На стената имаше карта, не на земя, а на големия Тихи океан. Там, далеч наляво, в самия край на водите се намираха четири големи острова и много малки. Буквите на думата Япония се простираха по източните им брегове.

— Царството беше затворено в продължение на два века и половина — обясни й мистър Кромуел, — докато комодор Пери не отвори насила вратите му преди пет години. Нашият отец, преподобният Тътъл, откри там мисия под протекцията на един от техните военачалници. Догодина аз ще бъда посветен в сан и ще го последвам да открия друга.

— Ще напуснете Рочестър? — Сърцето на Емили слезе в петите й.

— „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин.“26

Когато Емили не каза „амин“, мистър Кромуел я погледна сърдито.

— Амин — прошепна Емили. Без мистър Кромуел всичко щеше да започне отново. Можеше да понесе неприязънта на момичетата. Жестокостите, които те можеха да измислят, бяха незначителни. Но мъжете. Кой щеше да ги обуздава, когато той си тръгнеше?

Мистър Кромуел обикновено не позволяваше така слабо изречено „амин“ да мине, без да получи неговия упрек. Може би съвсем видимото притеснение на Емили го накара този път да бъде толерантен. Той се спря до поредица цветни дагеротипии.

— Това са дамите на тези земи — обясни й той.

Въпреки че погледът й бе замъглен от сълзи, Емили видя фигури, които бяха изящни като порцеланови кукли, с коси, вдигнати високо в сложни фризури, облечени в дрехи с широки ръкави и пояси, които правеха телата им плоски. Издължени тесни очи гледаха от детински кръглите и плоски лица.

Емили посочи една от дамите, чиято лека усмивка разкриваше тъмна и беззъба уста.

— Тя няма зъби, господине.

— Не, Емили. Високопоставените им дами почернят зъбите си.

Тя погледна обяснителния надпис над дагеротипиите. На него пишеше:

„Прочути красавици от град Йокохама.“

После отново се обърна към мистър Кромуел и видя как я гледа със строгите си немигащи очи.

— В Япония в най-добрия случай ще те смятат за невзрачна — каза й мистър Кромуел. — По-вероятно направо отвратителна. Златната ти коса, сините ти очи, височината, размерите ти, формите ти. Всичко е не както трябва, много зле.

Емили гледаше тесните очи на дамите, почернените им зъби, плоските тела, които бяха лишени от големите женствени извивки и възвишения, с които тя бе прокълната. Мистър Кромуел беше прав. Нямаше две жени по-различни от Емили и прочутите красавици от Йокохама.

— Вземете ме с вас — примоли се Емили. Не знаеше кое я изненада повече. Внезапната й молба или спокойната реакция на мистър Кромуел.

— Дълго мислех за това — той кимна с глава. — Ние сме събрани с конкретна цел, ти и аз. И тази цел според мен е Япония. Ние ще сме носители на „Правдивото слово“ и ще бъдем образец за това слово със самите си същества. Ако наистина го желаеш, ще пиша на настойниците ти незабавно.

— Наистина го желая, господине — отвърна Емили.

— Извън класната стая ще ме наричаш Зефаная — каза й Кромуел. — Прекалено резервирано е за годеница да нарича бъдещия си съпруг „господине“.