Облак врабчета

Сохаку усети странен студ в костите си, докато се отдалечаваше от колибата за медитация. Това несъмнено бе сигнал за начало на простуда, вероятно сериозна. Възможността за това го накара да се усмихне. Каква по-добра телесна метафора на тази възмутително угнетяваща ситуация? Може би холерата, възобновяване на епидемията, която помете близките села преди няколко месеца. Не, нещо по-лошо. Бубонната чума? После си даде сметка какво е странното и защо то изсмукваше топлината от сърцевината на неговото същество.

За пръв път стъпките му по малките камъни на пътеката бяха буквално безшумни. Без да прави специални опити, той бе постигнал съвършенство, което досега бе убягвало на най-изкусните от неговите самураи. Тялото му бе разбрало това преди ума му и с това познание по-дълбокото осъзнаване бе проникнало до мозъка на костите му. Във внезапен проблясък на прозрение Сохаку видя възможния наемен убиец, за който никога преди не бе му минавало през ум.

Той самият.

Ако родът Окумичи беше прокълнат, а това несъмнено бе така, тогава истинската му отговорност бе за оцеляването на собственото му семейство. Ако не можеше да стане васал на друг владетел, той и потомците му щяха да бъдат унищожени заедно с другите, които поддържаха стародавната си лоялност. Сохаку обмисляше възможностите. Единственият владетел, който можеше да гарантира гладък преход в тези несигурни времена, бе шогунът. Или по-скоро хората около него. Всъщност властта бе в ръцете на Йемочи — болнаво момче на четиринайсет. Очевидно човекът, с когото трябваше да установи контакт, ще е Каваками, началникът на тайната полиция.

Преди да направи това, трябваше да бъде сигурен в собствените си хора. На кого можеше да разчита? Кого трябваше да елиминира? А старите му приятели в двореца в Йедо — Сайки и Кудо? Щеше да ги изслуша при първа възможност. Опасността би била много по-малка, ако те се присъединят към него.

Ако владетелят Киори все още беше техен водач, подобни мисли никога не биха го занимавали. Ала хитрият стар воин бе мъртъв.

Сохаку виждаше бъдещето така ясно, като при видение. Сайки и Кудо ще се присъединят към него или те също ще умрат.

При следващата стъпка по пътеката се усети натискът на цялото му тегло. Камъчетата трополяха под подметките на сандалите му. Изгубен в множеството на предстоящите събития, Сохаку не чуваше нищо.

След като сипа чай на владетеля Генджи и на Шигеру, Хиде се поклони и започна да се оттегля заднешком от колибата за медитация на абата. Според него не беше толкова добра идея господарят да остане сам с Шигеру, особено сега, когато той отново бе въоръжен. Разбира се, дори без меч Шигеру с лекота можеше да надвие владетеля Генджи, затова наличието на оръжие нямаше такова голямо значение. Питаше се, и то не за пръв път, дали младият господар бе фриволен и импулсивен, или блестящ и решителен. Само за един час Шигеру преживя невероятна промяна. Той започна отново да се държи като инструктора по бойни изкуства на рода, какъвто беше, преди да се прояви лудостта му. Как бе станало? Единственото, което се бе променило, доколкото Хиде можеше да види, бе, че владетелят Генджи бе пристигнал и бе върнал мечовете му. Беше трудно за разбиране, всъщност невъзможно, за толкова ограничен човек като него самия. Единственото решение, което бе компетентен да вземе, бе да реши кому да се подчини, после да се подчини, без да задава въпроси. След смъртта на възрастния владетел това бе въпрос, който не излизаше от главата на Хиде от доста време. Всъщност кой бе сега начело на рода? Сайки, управляващият двора? Кудо, началникът на сигурността? Сохаку, командирът на кавалерията? Или бе възможно да е младият господар? Тази възможност изглеждаше най-невероятната от всички. Със сигурност той не бе нещо повече от фигурант. А освен това, както по всичко личеше, той се чувстваше съвсем непринудено с човек, който неотдавна бе убил над десет от своите родственици. На пръв поглед изглеждаше изключително лоша преценка. Но под повърхността на някои обстоятелства би могло да бъде перфектната оценка. Ако владетелят Генджи знаеше какво ще се случи, тогава нямаше риск. А след като знаеше, тогава несъмнено той бе този, който трябваше да бъде последван, защото кой можеше да бъде по-върховен от велик владетел с мистично прозрение?

— Остани при нас за малко — покани го владетелят Генджи. Той посочи чашата с чай.

Хиде се поклони дълбоко, взе си чаша от подноса и продължи да се покланя, докато владетелят Генджи я пълнеше. Беше поразително, че самият владетел му сипва чая. С подобна близост той се отнасяше само с хора от най-вътрешния му кръг.

— Благодаря ви, господарю.

— Поведението ти по време на нашето пътуване беше образцово — обясни му владетелят Генджи. — Твоите умения и смелостта ти ми направиха огромно впечатление. Но преди всичко бях впечатлен от твоята решителност. В тези несигурни времена самурай, който не се колебае, е истински самурай.