Облак врабчета

От тялото му се вдигаше пара, сякаш беше кратер на вулкан. На земята бяха поставени нови сандали. Той ги обу, обгърна тялото си с кърпа и влезе в жилищното крило на храма. Там двама монаси му помогнаха да облече дрехите, които му бяха заели. От раменете му стърчаха твърдите подплънки на жакета камишимо, който носеше над кимоното. Долната част на кимоното се скриваше в панталони хакама с широки крачоли. Цялата формалност на облеклото му беше напълно подходяща за аудиенция с неговия господар в полеви условия. Беше почти готов.

— Къде са мечовете ми?

Двамата монаси се спогледаха. Най-сетне единият от тях каза:

— Господарю, казаха ни да не ви даваме оръжия.

И двамата монаси бяха напрегнати, сякаш очакваха акт на насилие. Ала Шигеру просто се поклони смирено. Разбира се, след всичко, което бе направил, нямаше да му разрешат да носи оръжие в близост до Генджи. Той последва монасите навън, където го чакаше господарят му.

— Спри — нареди Генджи.

Шигеру спря. Може би нямаше да го допуснат дори да влезе под навеса. Не виждаше друго място, подготвено за екзекуцията му. Това не означаваше непременно нещо. Възможно бе Генджи да бе решил да няма формален акт. Двамата самураи, които придружаваха владетеля от Йедо, можеха просто да го съсекат тук и сега.

Генджи се обърна към Сохаку с думите:

— Как смееш да позволиш на почитаем васал да се появява в мое присъствие полугол.

— Господарю Генджи — каза Сохаку, — моля ви да бъдете предпазлив. От неговите ръце бяха убити или осакатени петима от моите хора.

Генджи гледаше право напред безмълвно.

Тъй като нямаше друг избор, Сохаку му се поклони, после кимна на Таро. Таро изтича до оръжейницата и се върна с два меча — дълъг катана и по-къс уакидзаши. Поклони се на Шигеру и му подаде оръжията.

Докато Шигеру ги запасваше, Сохаку леко промени позата си, както седеше. Когато Шигеру извадеше меча си срещу Генджи, Сохаку щеше да го прикрие с тялото си. Това би дало възможност на Хиде и Шимода, както и на другите въоръжени самураи, които присъстваха, да убият Шигеру, ако можеха. Най-малкото те щяха да го възпрепятстват, а монасите можеха да се нахвърлят върху него групово, преди да се е докоснал до Генджи. Въпреки че Сохаку беше абат на дзенбудистки храм, той не намираше кой знае какво успокоение в дзенбудизма. Дзенбудизмът учеше хората как да живеят и как да умрат, но не казваше нищо за живота в отвъдното. Сега, когато беше на път да напусне този свят и да влезе в отвъдния, Сохаку мълвеше наум молитва на будистите хонганджи. Наму Амида Буцу. Нека ме благослови Буда на Безкрайната светлина. Нека Състрадателният ми покаже пътя към Чистата земя. Дори докато се молеше, Сохаку следеше всяка стъпка на Шигеру към техния седнал владетел.

Шигеру коленичи на рогозката пред възвишението и се поклони дълбоко. Виждаше племенника си за пръв път, откакто той бе поел управлението на провинция Акаока. По принцип подобна среща трябваше да е много официална, двамата щяха да си разменят подаръци, а Шигеру, като всеки васал, щеше да предаде живота си и живота на семейството си в служба на владетеля. Сега обаче обстоятелствата бяха далече от нормалните. От една страна, Генджи бе станал владетел, защото Шигеру беше отровил предишния, собствения си баща. От друга, сега той нямаше семейство, чийто живот да предаде на господаря, тъй като бе убил всичките му членове преди три седмици. Държеше главата си притисната към рогозката. Не знаеше какво друго да направи. Това бе съд. Трябваше да бъде. Притискаше главата си и чакаше смъртната присъда.

— Е, чичо — внимателно заговори Генджи, — нека приключим с това, за да можем да разговаряме истински. — После продължи с по-силен и властен глас: — Окумичи Шигеру, по каква причина окупирахте оръжейницата на този храм?

Шигеру вдигна глава. Долната му устна се отпусна от изненада. Защо Генджи му говореше така тривиално?

Генджи кимна, сякаш Шигеру му бе отговорил.

— Разбирам. А какво те накара да мислиш, че оръжията не са добре подсигурени.

— Господарю. — Само една дума успя да излезе от пресъхналото гърло на Шигеру.

— Добре свършена работа — продължи Генджи. — Твоята пламенност в защитата на оръжията е вдъхновяваща за всички нас. Сега, друго нещо. Както знаеш, падна ми се високата чест да поема управлението на нашата родова провинция. Всички други васали потвърдиха верността си към мен. А, ти, ще я потвърдиш ли сега или не?

Шигеру се обърна към присъстващите. Лицата им изразяваха същата изненада, както и неговото. Особено Сохаку гледаше, сякаш беше изпаднал в агонията на сърдечен пристъп.

Генджи се наведе напред. После заговори спокойно:

— Чичо, направи обичайното движение и можем да приключим.

Шигеру отново се поклони на рогозката. После вдигна глава и се протегна към мечовете си.

Всички присъстващи се изправиха на крака до един и като един се приведоха към него. С изключение на Генджи.

Гласът му издаваше гняв: