Облак врабчета

— Владетелю Генджи — вика го единият. — Владетелю Генджи. — Това са единствените думи, които може да произнесе през сълзи.

— Дръжте се, господарю — казва другият. — Идва помощ. — Мъжът сваля палтото си и го притиска към раната. Генджи вижда кобура високо горе до ребрата, плосък пистолет, преди прикриван от палтото. Ах. Пистолетите заменят мечовете. Има смисъл. Пита се дали самураят носи един или два пистолета. Пита се също защо оръжието се носи скрито. Иска му се да попита, но му липсва сила, воля. Започва да се чувства много лек.

Жената му се усмихва през сълзи и му казва:

— Свърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име или да преведем заглавието и на английски. Какво мислите?

— Не може да ви чуе, госпожо Шидзука — казва й един от мъжете. — Той е в безсъзнание.

Госпожа Шидзука бе вещицата и принцесата, която омагьосала основателя на рода. Това не можеше да е тя, освен ако не се бе преродила. Не, Генджи не вярваше в прераждането. Когато дървото изгори, пепелта не се превръща отново в дърво, също мъртвият човек не се връща към живота. Просто това е друга госпожа Шидзука, наречена на първата.

— Той ме чува — настоява госпожа Шидзука.

Генджи вижда, че хубостта й не е напълно японска. Очите й са лешников цвят, а не черни, косата й е светлокестенява. Чертите й са по-ясни и по-изразителни отвсякога, по-близки до тези на чужденците, отколкото на японците. Той не я познава. Ала всеки път, когато проучва това видение, тя му изглежда все по-позната. Напомня му на някого. На кого? Все още не знае. Това, което знае, е: госпожа Шидзука е най-красивата жена, която е виждал някога. (Или по-точно най-красивата, която някога ще види.)

— Английски — отговаря Генджи. Иска да попита какво е превела на английски, но само една дума излиза на устните му.

— Добре тогава, на английски — отговаря госпожа Шидзука. Тя се усмихва през сълзи. — Това ще е поредният скандал. Хората пак ще кажат: „Генджи и тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но тя запазва усмивката си и за момент сълзите спират. — Тя ще се гордее много с нас — казва госпожа Шидзука.

Генджи иска да попита: „Кой ще е толкова горд и защо?“ Но не му е останал глас. Нещо блести на дългата й, гладка шия. Той поглежда. Вижда какво е. После там, където той чува сърцето си, вече не чува нищо и не вижда нищо.

— Остави всяка надежда за избавление — рече Шигеру. — Няма съмнение, че това, което ти се е случило, е било видение.

— Онова, което описах, познато ли ти е?

— Донякъде. Дрехите. Косите. Липсата на оръжия. Има само една възможност. Ще бъдем победени от чужденците и ще се превърнем в робска страна.

— Ами Диетата? Какво е това?

— Не ми се е показвала в моите видения. Може би това ще замени Съвета на шогуна, когато бъдем превърнати в роби. Възмутителното поведение на присъстващите може да е възможно единствено ако редът и дисциплината са безвъзвратно загубени. Можеш ли да си представиш дори само един глас с непочтителен тон, да не говорим за неуправляема тълпа в присъствието на шогуна.

— Не, чичо, признавам, че не бих могъл да си представя дори.

— Твоят убиец? Не го ли разпозна?

— Не. Нито някой друг. Нямаше нито едно познато лице.

— Тогава твоите хора са били убити, защото аз не бих допуснал да влезеш на подобно място без защита. Нито биха го допуснали Сайки, Кудо или Сохаку.

— Тогава кои са мъжете със скритото оръжие? Те изглеждаха изключително загрижени за моето състояние.

— Вероятно стражи. Може да си задържан. — Шигеру затвори очи. В продължение на няколко мига той дишаше дълбоко, без да каже нито дума. Когато отново отвори очи, той се поклони до пода. — Прости ми, че така лошо те подведох, господарю.

Генджи се засмя.

— Ти не си ме подвел още, чичо. Може би ще намерим пътя към някакъв друг изход.

— Не можем да направим нищо, за да го предотвратим. Можем да защитим нашите обичани близки да преживеят такава съдба. Но не можем да спрем бъдещето да настъпи и да унищожи нас и всички, които остават.

— Затова ли го направи? — гласът на Генджи беше много тих.

Шигеру се вцепени. Започна да трепери отначало леко, после все по-силно и по-силно, докато не изпита болките на чудовищна конвулсия. Накрая сподавен вик излезе от гърлото му, той падна и се превърна в ридаеща купчина.

Генджи продължи да седи спокойно. Нито каза, нито направи нещо. След като минаха няколко минути, Шигеру успя да дойде на себе си и да се върне в нормално състояние. Генджи сипа чай. Шигеру го прие.

— Чичо, това е болезнено, но не може да се избегне. Трябва да науча колкото е възможно повече за твоите видения. Това е единственият начин да стигна до прозрение за моите.

— Разбирам ви, господарю. — Поведението на Шигеру отново стана стриктно формално. Той разчиташе на протокола, за да възобнови самоконтрола си. — От време на време, както вие искате, ще ви отговарям на всичките ви въпроси.