Облак врабчета

Старк имаше още едно оръжие — компактен джобен пистолет „Смит енд Уесън“, трийсет и втори калибър. Беше достатъчно малък, за да го скрие под куртката си, и достатъчно лек, за да го държи в подсилен джоб на лявата предница на жилетката си, точно над колана. За да го извади, трябваше да бръкне по диагонал под куртката и жилетката. Пробва на няколко пъти, упражнява се, докато тялото запомни движенията и успя да ги усъвършенства и да постигне необходимата бързина. Нямаше представа доколко добър е трийсет и втори калибър, ако се наложеше да се справи с някого. Надяваше се да е по-добър от пистолета двайсет и втори калибър, който бе имал преди това. Трийсет и втори калибър можеше да изстреля пет куршума в човек, а ако човекът бе достатъчно едър, ядосан и уплашен, той нямаше да го остави на мира, кръв ще тече по лицето и гърдите му, трийсетсантиметровото лезвие на неговия нож ще бъде гладно за вътрешностите на противника, а с точен удар с празното оръжие по главата ще го довърши.

Старк облече жакета си, взе шапката и ръкавиците си и се изкачи по стълбите. Когато излезе на палубата, Кромуел и годеницата му Емили Гибсън тъкмо бяха прошепнали: „Амин“, и се изправяха на крака.

— Добро утро, братко Матю — поздрави го Емили. Носеше просто памучно боне, евтино палто, издуто на места от памучните подплънки, а около врата си бе навила стар вълнен шал, с който прогонваше студа. Непокорна къдрица златиста коса се бе измъкнала от бонето до дясното й ухо. Тя се протегна и я напъха обратно, сякаш бе нещо, от което трябваше да се срамува. Как беше онзи стих? Нещо като „не хвърляй перлите си пред свинята, за да не ги стъпче и да се нахвърли върху теб“4. Странно. Караше го да се сеща за библейски стихове. Може би в края на краищата бе родена за съпруга на свещеник. Безпокойство изви за кратко едната й вежда, преди тюркоазните й очи отново да заблестят и да му се усмихне: — Да не би нашите молитви да те събудиха?

Старк отвърна:

— Какво по-добро от това да те събуди Божието слово?

— Амин, братко Матю — обади се Кромуел. — Не е ли казано, не давай сън на очите си и дрямка на клепките си.

— Амин — хорово изрекоха Емили и Старк.

Кромуел направи широк жест към земята.

— Ето я, братко Матю, Япония. Четирийсет милиона души са обречени на вечно проклятие, но и на милостта на Господ и нашите собствени самоотвержени усилия.

Старк забеляза, че докъдето му стигаше погледът, земята бе покрита с постройки. Повечето от тях бяха ниски и с окаян вид, не повече от триетажни. Градът бе огромен, но изглеждаше сякаш може да бъде пометен от силен вятър или да бъде изгорен от драсването на клечка кибрит. С изключение на дворците по крайбрежието и бялата крепост с кули с черни покриви на около миля от брега.

— Готов ли си, братко Матю? — попита го Кромуел.

Старк отвърна:

— Да, братко Зефаная, готов съм.

Сохаку, абат на манастира Мушиндо, седеше сам в своето ходжо, площ от три квадратни метра, където в усамотение медитираше местният дзен учител. Седеше, без да помръдне, в поза пълен лотос, клепките му бяха притворени, очите приличаха на тесни цепки, не виждаше, не чуваше, не чувстваше. Птичките чуруликаха на дърветата отвън. Лек бриз, който се надигна заедно със слънцето, премина през коридора. В кухнята монасите тракаха със съдовете, докато подготвяха следващото ядене. Не биваше да вдигат такъв шум. Сохаку усети, че се е отдал на мисли, и въздъхна. Е, този път продължи минута или две. Във всеки случай ставаше все по-добър. Стисна зъби, за да преодолее болката, вдигна десния си крак от лявото бедро с две ръце и го постави на пода пред себе си. Наведе се назад и вдигна левия си крак от дясното бедро, после го опъна до другия. Ох. Какво прекрасно удоволствие може да донесе обикновеното опъване на краката. Животът наистина бе дар и загадка. Откъм кухнята отново се чу тракането на съдове и някой се засмя. Изглежда беше Таро. Този недисциплиниран мързелив глупак.

С очи, изпълнени с мрачна решителност, Сохаку се изправи на крака и излезе от ходжо. Движенията му не бяха бавни, внимателни и обмислени като на дзен монах, какъвто вече беше. Стъпките му бяха дълги, напористи, без да позволяват възможността за пауза или оттегляне, това бяха обичайните му стъпки още от времето преди да даде двеста и петдесетте обета за монашество, от времето, когато беше самураят Танака Хидетада, командир на кавалерия, васал под клетва на живот и смърт на Окумичи-но-ками Киори, последния велик владетел на Акаока.