Облак врабчета

— Въпреки това трябва да напуснете Йедо, господарю мой. Дори ако господарят Каваками не се разпореди да ви убият, вероятно е подобно действие да предприемат елементи, настроени срещу чужденците. Обстрелът разпали опасно силно емоциите. — Мукай направи пауза. Пое дълбоко дъх да се възстанови психически, преди да продължи. — Въпреки че моето семейство е наследствен васал на рода Каваками, нашият замък е разположен в относителна изолация в заснежената провинция, на висока скала над Японско море. В древни времена никога не е попадал под обсада, дори когато самият Ода Нобунага32 е повел армия срещу него. Никой няма да очаква да тръгнете в тази посока. Това може да е най-добрата ви алтернатива. Междувременно в Акаока могат да бъдат изпратени други емисари. Накрая все един от тях ще се добере. Дотогава смятам, че мога да гарантирам сигурността ви.

— Вашата щедрост ме поразява — отговори Генджи наистина поразен. — Подобен акт ще ви постави в положение на открит бунт не само срещу Каваками, но и срещу шогуна.

— Готов съм за последиците, господарю мой.

— Ще обмисля предложението ви — увери го Генджи, без изобщо да възнамерява да прави подобно нещо. — Трябва да ви посъветвам обаче, че най-сигурният курс на действие за вас ще бъде да се върнете към предишната си васална зависимост.

— Никога — гласът на Мукай се изпълни с нехарактерна за него енергичност. — Така както моите предци са стояли редом до вашите в Секигахара, така и аз ще остана до вас.

— Дори резултатът да бъде същият?

— Няма да бъде — уверен бе Мукай. — Всички предзнаменования ви показват, че боговете са на ваша страна.

Мукай бе изключително сериозна личност, която не би възприела смеха в този момент, затова Генджи не се разсмя въпреки силния импулс да го направи. Всички, които вярваха в пророческите му способности, виждаха предзнаменования навсякъде. Той самият съзираше само несигурност.

Генджи върна предпазителя за меч на Мукай. Трябваше да го представи отново, ако се появеше нужда.

— Значи семейството ви е пазило тайно това през всичките тези години?

— Да, господарю мой. — Мукай се поклони ниско и почтително пое овала от филигранна стомана с две ръце. — От битката насам. За да ни напомня на кого сме истински лоялни.

Щяха ли някога да се освободят от Секигахара? Дори представителите на рода Токугава да бъдат свалени, нямаше ли тогава те заедно с поддръжниците си да чакат своя ред да се бият помежду си в „решителна битка“? След сто години, след като чужденците завладеят Япония, заедно с останалия свят, ако такова бе бъдещето, дали най-сетне ще сме забравили Секигахара?

След като Мукай си тръгна, Генджи небрежно зададе този въпрос и на Хейко.

— Не знам, господарю. Знам, че Секигахара няма нищо общо с привързаността на този господин към теб.

— Разбира се, че има — рече Генджи. — Какъв друг мотив може да има?

— Любов — отвърна Хейко.

— Любов? — Генджи бе изненадан. Не бе забелязал нито един красноречив поглед или жест да бъде разменен между Хейко и Мукай. — Искаш да кажеш, че той също е влюбен в теб?

— Не, господарю мой. — Хейко не можеше да се въздържи да не се усмихне. — Не в мен.

Двайсет и петима самураи се изтеглиха от старата изоставена ловна хижа в подножието на Канто. Никой не бе екипиран за лов. Един от двамата мъже начело на групата се обърна към другия.

— Срещата не уреди нищо.

— Това неочаквано ли беше?

— Не, не. Но аз се надявах на нещо по-добро.

— Фактът, че срещата изобщо се състоя, може да се смята за триумф. — Той се обърна и посочи мъжете, които вървяха по пътеката обратно към Йедо. — Погледни ни. Двайсет и пет мъже, които носят гербовете на дузина господари. В друго време, не толкова отдавна, щеше да бъде немислимо да се види такава смесица от толкова различни родови васали. Ние преминаваме отвъд древните ограничения, приятелю мой. Ние сме поколение, което ще създаде нов идеал. С нашата искрена решителност ние ще извършим фактическото прераждане на японската нация.

Първият мъж, който говореше, погледна спътника си с нескрито възхищение. Той усети, че гърдите му се изпълват със справедливостта на тяхната кауза. Те наистина бяха достойни мъже.

Други от групата участваха в по-неангажиращи разговори.

— Чу ли какво кимоно е носела Хейко преди две седмици?

— Много повече, от това да чуя. Видях го.

— Не!

— Да. Облеклото й бе покрито с бродирани гротескни образи и ярки чуждестранни рози. Нещо по-лошо, те бяха от сорта, който някои глупаци наричат роза „Американска прелест“, сякаш думите „американска“ и „прелест“ могат да се съчетаят.

— Възможно ли е да сме дегенерирали дотам, че дори в страната на розите трябва да се възхищаваме на чуждоземни цветя?

— За тези предатели, които боготворят чужденците, нашите собствени рози са незабележими.

— Всички рози са чужди — обади се друг мъж. — Онези, които имаме ние, са от Корея и Китай от стари времена.

— След като имаме собствена наука, можем да разберем кои рози са истински японски и да се възхищаваме само на тях.

— Науката е чуждоземна мерзост.