Облак врабчета

— Не непременно. Оръжието може да стреля във всяка посока. Затова науката може да бъде средство в ръцете ни, както и в техните. Науката може да бъде използвана да укрепи Япония, затова съм превърнал в своя мисия разбирането на науката. Това не може да е непатриотично.

— Наистина е похвално, че си готов на подобна саможертва, да рискуваш да се замърсиш, за да подкрепиш нашата кауза. Покланям ти се в знак на благодарност.

— Със сигурност хризантемата е японска.

— Разбира се. Това е извън съмнение.

Хризантемата бе свещен символ на императорското семейство. Всяко съмнение в нейния произход беше само по себе си осъдително.

— Чрез науката можем да докажем, че е оригинално японско цвете.

Един от водачите вдигна предупредително ръка.

— Бързо. В гората.

След малко недалеч се появи конник, който се изкачваше по същата пътека, по която двайсет и петимата самураи слизаха. Зад него вървяха още петима конници — или по-точно трима конници и двама спътници от нежния пол.

Шигеру се намръщи.

— Умно ли е да си толкова небрежен?

— Небрежността е единственият начин да уредим това бягство от Йедо — отговори Генджи. — Ако покажем и най-малка загриженост, ще се повдигнат подозрения. Вече наблюдавахме успешно зимните жерави и стигнахме подножието на планината необезпокоявани. Небрежната стратегия е стабилна.

Шигеру не виждаше защо бе необходимо да язди в средата на двайсет маскирани и неидентифицирани самураи, както правеше в момента, без каквато и да било подготовка за битка. Знаеше обаче, че няма смисъл да спори с Генджи. Видимата мекушавост и отстъпчивост на племенника му беше точно такава — видима, не реална. Генджи беше поне толкова упорит и праволинеен, по свой начин, колкото и покойният владетел Киори. Шигеру изостана в края на групата. Това бе най-уязвимото място. Надяваше се нападението, ако се случи, да започне оттам.

— Простете ми, господарю мой — обади се Хиде, — но трябва да се съглася с владетеля Шигеру. Видях двайсетина мъже, но след тях може да има още толкова, може би дори повече. Като нищо може да са убийци, изпратени специално да ви заловят.

— Те могат и да са най-обикновена група приятели, излезли на следобедна разходка. Нека да продължим. И моля те, не предприемай никакви действия без пряка заповед от мен.

— Да, господарю. — Хиде, който не можеше да свали безпокойството от лицето си, пришпори коня си напред към позицията на водача. Ако наистина бяха убийци, може би щяха първо да атакуват него, като по този начин господарят му щеше да получи по-добра възможност да избяга.

Емили погледна въпросително владетеля Генджи. Той се усмихна и каза:

— На пътеката пред нас има някакви хора. Няма причина да очакваме неприятности. — Той внимателно побутна коня си да мине отпред.

— Сигурна съм, че сте прав, господарю мой — рече Емили, която мина напред заедно с него, — тъй като ние пътуваме в мир, без лоши намерения и със сигурност няма да станем обект на такива.

— Това ли представлява християнската религия? Баланс на намеренията?

— „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Да, така мисля.

— Споделяте ли този възглед? — обърна се Хейко към Старк.

— Опитът ме е научил на друго — отвърна Старк. Той дискретно докосна пистолета в джоба, скрит под връхната му дреха.

Когато стигнаха до място, където пътеката малко се разширяваше, изведнъж бяха обградени от самураи. Въпреки че не бяха извадили мечове, те бяха готови да се разгърнат незабавно.

— Тук не е разрешено за чужденци. — Онзи, който говореше, стоеше малко по-напред от останалите. — Това все още е част от Япония, незасегната от заразното им присъствие.

— Освободете пътя — обади се Хиде. — Велик владетел ви удостоява, като минава край вас.

— Щяхме да сме удостоени — каза вторият мъж, който също бе излязъл пред останалите, — ако въпросният владетел наистина беше велик. Аз обаче виждам, че онзи, за когото говорите, има лошата слава на човек, който се въргаля в краката на чужденците. Не бих отстъпил пред такъв.

Ръката на Хиде докосна дръжката на меча. Генджи заговори възможно най-бързо, преди Хиде да го е измъкнал от ножницата.

— Не искаме церемониално отстъпване на път — рече той. — Денят напредва, става късно. Всички ние искаме да стигнем там, закъдето сме тръгнали, нали? Тогава нека продължим. Няма нужда който и да било да отстъпва. Изберете едната страна на пътеката, ние ще минем по другата.

— Говориш като слабоволев човек, какъвто си — отбеляза първият мъж. — Дядо ти беше воин, който заслужаваше уважение. Ти не си нищо друго, освен дегенериращо същество от загиващ род.

— Хиде. — Предупредителната нотка в гласа на господаря му бе единствената причина, поради която главата на мъжа бе все още на раменете му. Хиде отпусна ръка от дръжката на меча и пое дълбоко дъх, опитвайки се, макар и не особено успешно, да се успокои.

— След като е така — отговори Генджи, — тогава сигурно съм извън периметъра на внимание на такива достойни мъже като вас. Нека спрем дотук и да се сбогуваме.