Облак врабчета

— Не непременно — не се съгласи Генджи. — Съмнявам се, че срещата им е била разрешена от който и да било от техните владетели. Те са действали на своя глава. Следователно технически и може би фактически те са извършили предателство. Те няма да разкрият нашето местоположение, ако това означава, че те трябва да признаят престъпление, което ще унищожи тях самите и техните семейства. Ние сме в безопасност.

Шигеру продължи да настоява:

— Въпреки това като предпазна мярка трябва да вървим кръгообразно на север и да свърнем на запад едва южно от манастира Мушиндо. Това ще удължи пътуването ни с два дни, но то също така ще ни изведе на път по-малко опасен от гледна точка на това да бъдем заловени.

Хиде и Хейко се присъединиха към тях. Хиде съобщи:

— Подслонът е готов, господарю мой.

— Благодаря. Аз ще дежуря на първи пост, Шигеру — втори, а ти — трети.

Хиде рече:

— Не е необходимо да поемате такова задължение, което е работа на вашите слуги, господарю мой.

— Ние сме само трима. Ако аз не поема своя дял, не след дълго вие с Шигеру ще се преуморите и изобщо няма да сте от полза. Аз ще дежуря пръв.

— Да, господарю мой.

Хейко се усмихна на Генджи.

— Нещо те забавлява ли?

— Една неангажираща мисъл.

— И каква е неангажиращата мисъл?

— На север ли продължаваме?

— Да, за още два дни. Защо?

— Не е ли известната непробиваема крепост на семейството на Мукай на север?

Генджи се протегна към нея, но не беше достатъчно бърз. С кикот тя му се изплъзна.

— Върни се.

— Търпение, господарю мой.

Хейко спря на кратко разстояние от чужденците и се поклони.

— Емили, Матю. — Тя посочи единия навес от тези, които бяха издигнали с Хиде. — Ще прекараме нощта тук. Моля ви, опитайте се да си починете. След тази нощ може да нямаме такова свободно време, докато не стигнем замъка на владетеля Генджи.

— Благодаря ти, Хейко — рече Емили.

Емили бе сложена да спи под няколко пласта одеяла. Старк и Хейко седяха с нея, докато най-сетне тя не заспа. Когато Хейко се изправи, Старк я спря.

— Кои бяха тези мъже?

Хейко потърси вярната дума в паметта си.

— Разбойници.

— Защо избягаха, вместо да ни нападнат?

— Познаха господаря Шигеру.

— Бяха две дузини хора, срещу четирима мъже от наша страна.

— Да — потвърди Хейко. — Бяха твърде малко и го знаеха. Затова избягаха.

Старк бе сигурен, че Хейко не го е разбрала. Отговорите, които даде, нямаха никакъв смисъл. Никъде в света две дузини мъже не биха избягали от четирима.

— Защо тези двамата се самоубиха?

— В знак на извинение за непочтителните си думи.

— Да се извинят. Като се прободат със собствените си мечове?

— Да.

— Какво са казали, че се е наложило да постъпят така?

— Неуважителни думи — обясни му Хейко, — не мога да ги повторя, защото това означава и аз да проявя неуважение. — Тя се поклони. — Лека нощ, Матю.

— Лека нощ, Хейко.

Старк заспа чак на разсъмване. Чуваше Хейко да се кикоти. По-късно чичото на владетеля се събуди и се загуби някъде в гората. Върна се няколко часа по-късно и дежурството пое Хиде. Старк възнамеряваше да предложи услугите си, но не го направи. Не искаше да обиди никого по случайност и да трябва да се извинява с цената на живота си. Трябваше да живее, докато Етан Круз умре.

— Да не би наистина да вярваш на думите на Мукай?

— Вярвам му. Заради начина, по който те гледаше. Заради начина, по който казваше „господарю мой“. И то толкова често — „господарю мой“. При всяка възможност, сякаш като го казваше, те притежаваше.

— Предците на Мукай са се борили до моите при Секигахара. Това е единствената причина за неговата лоялност.

— Ако вярваш на това, значи си лековерен като селска девойка.

— Предпазителят за меч с изобразените на него врабчета се е пазил в семейството му от десетилетия.

— Според него. Може да го е купил във всяка заложна къща. Секигахара е неговото извинение, а не причината. Любовта винаги намира път.

— Странно. И не е забавно. Престани да се смееш.

— Прав си. Не биваше да се смея. Трябваше да се разгневя.

— Каква причина имаш да си гневна?

— Защото те смятат за по-хубав от мен. Поне един човек.

— Мукай не е влюбен в мен.

— Някой ден, когато започнеш да водиш ленив живот в неговия замък високо над бушуващото северно море, ще разбереш истината.

— Светът не се е покварил до такава степен. Това поне няма да се случи, докато съм жив.

— Това пророчество ли е, господарю мой?

През нощта и на следващата сутрин тежка снежна завивка покри равнината Канто. От кабинета си в замъка Йедо, Мукай наблюдаваше как светът става бял. Генджи беше там някъде, навън, преследван беглец. Сърцето го болеше, когато си помислеше как трябва да страда младият господар в това тежко време.

Опита се да получи задачата да залови Генджи, но Каваками се зае лично с нея. Затова той бе прикован тук, в Йедо, безпомощен да помогне на онзи, когото обичаше повече от самия живот. Можеше ли съдбата да бъде по-жестока?