Облак врабчета

— Невъзможно! Той е мъртъв.

След като за момент замръзнаха на място, самураите се обърнаха и побягнаха във всички посоки. Всички, с изключение на двамата, които разговаряха. И двамата паднаха на колене и притиснаха главите си към земята.

— Моля ви, приемете моите извинения — каза първият мъж — и пощадете моите възрастни родители.

Вторият допълни:

— Децата ми все още са невинни младенци. Нека моята кръв ги измие.

Двамата мъже се раздвижиха в един и същи момент. Първият сграбчи острието на своята катана с две ръце и както кръвта течеше по порязаните му длани и пръсти, го заби дълбоко в гърлото си. Той започна да се мята настрани, а животът му изтичаше с клокочещ звук през раната, устата и ноздрите му. Вторият мъж постави острието в устата си и заби главата си напред. Дръжката се удари в земята и половината от оръжието се показа през задната страна на черепа му. По някакъв начин то го уравновеси. Поддържан зловещо от меча и двете си колене, той умираше спазма след спазма.

Емили припадна. Щеше да се просне на земята, ако Генджи не я бе задържал в ръцете си. Имаше чувството, че под тежестта й може да падне от седлото. За негова изненада тя не бе толкова тежка, колкото му се струваше. Нито толкова голяма, когато бе съвсем близо до него. Уголемената форма на тялото й и странните й черти изкривяваха неговата представа за реалните й размери.

Шигеру започна да слиза от коня.

— Не е необходимо — спря го Генджи.

— Трябва да ги разпозная — обясни му Шигеру. Лицето му гореше. Само кръвта можеше да охлади тази ярост.

— Не се занимавай повече — настоя Генджи. — Времената са трудни за всички нас. Тези бяха заблудени, но искреността им е несъмнена. Нека почетем искреността им и да забравим останалото.

Шигеру се поклони. Но когато Генджи тръгна напред, той все едно слезе от коня. Разгледа гербовете на кимоната им и запомни лицата им. Генджи беше прекалено състрадателен. Някои думи не можеха да бъдат забравени. Те не можеха да бъдат простени.

Единият мъж бе споменал родителите, другият — децата. По-късно, когато сегашната криза отмине, той щеше да ги намери и да стори необходимото.

Шигеру отново яхна коня и го пришпори.

— Не разбирам — каза Емили. — Всички просто разговаряха. Владетелят Генджи дори изглеждаше общителен. После, изведнъж… — Тялото й трепереше неконтролируемо. Тя хвана още по-здраво Старк с надеждата, че той също ще я хване по-здраво. Той го направи. Това не помогна. Тя продължаваше да трепери. Никога не си бе представяла, че ще види нещо толкова ужасно, такова безсмислено насилие, още по-лошо — самопричинено. В един момент тези двама мъже говореха. В следващия те предадоха безсмъртните си души на вечно проклятие, като отнеха сами живота си. И за какво? Видът на ужасните им рани, звукът на клокочещата кръв в гърлата им, щеше ли някога да може да забрави това? Мислеше, че няма да може, и затрепери още по-силно.

— Техният начин на мислене е различен от нашия — говореше й Старк, но това не обясняваше нищо. Враждебно настроените самураи имаха неизброимо числено превъзходство над тях. Но няколко думи, изговорени от Шигеру, бяха достатъчни, за да ги прогонят и разпръснат. Защо? Той не знаеше.

Двама от тях се бяха убили по особено болезнен начин. Ако толкова искаха да умрат в мъки, сигурно не им липсваше смелост. Защо вместо това не атакуваха? Той не знаеше.

Владетелят и неговият чичо седяха и разговаряха наблизо. Хейко не показа и най-малък признак на стрес, беше заета заедно с Хиде, изграждаха подслон от бамбук, който той бе отрязал. Макар да изглеждаше нежна и деликатна, извършеното неотдавна насилие изобщо не я бе засегнало.

Старк не разбираше повече от Емили какво става.

— Питам се дали и ние сме такава загадка за тях.

— Едва ли — отговори Емили. — Нашите действия имат причина и основание, както Бог е предопределил.

— Ще бъде разумно да продължим да пътуваме през нощта — каза Шигеру. — Съмнително е, че онези, които избягаха, ще се върнат. Други преследвачи обаче ще са близо зад нас.

— Да, ще е разумно — отговори Генджи, — но също така е невъзможно. Емили не може да пътува. Шокът за нея бе прекалено голям.

— Шок? — Шигеру погледна към чужденката. — От какво да е шокирана? Трябва да е спокойна. Битката бе ненужна.

— Не е свикнала да вижда мъже да се принасят в жертва — обясни му Генджи. — Още по-малко с мечове. Смъртта от огнестрелно оръжие може би не е толкова разстройваща за нейната чувствителност.

Шигеру нямаше търпение за подобна дискусия. Той мина на друг по-важен въпрос.

— Няколко от нашите врагове, които срещнахме неотдавна, носеха гербовете на великия владетел Йошино. Това означава, че той скоро ще разбере нашето местонахождение и вероятно посока на движение. Малко след това и шогунът ще знае, тъй като Йошино е съюзник на Токугава.