Облак врабчета

Погледна предпазителя за меч в ръцете си. Врабчета, които се носеха над вълните. Именно когато го видя в магазина на Сеами, той разбра истината за чувствата си към Генджи. Дотогава не разбираше източника на томителната болест, която го мореше от предишната пролет. Той я отдаваше на безпокойството, което изпитваха всички заради нарастващото присъствие на чужденци в Япония. Всъщност тази пролет той бе видял за пръв път Генджи.

— Ето го следващия велик владетел на Акаока — бе казал Каваками и го бе посочил на събрание при шогуна. — Когато възрастният мъж умре, с рода е свършено.

Мукай видя младеж, чиято невероятна красота го остави безмълвен. Той знаеше, че трябва да изрази съгласие с Каваками, но устните му не можеха да формулират думите.

Това беше. Нищо повече нямаше да се случи. Но същата тази вечер, докато слушаше дискусията за вредните ценности на чужденците, животът му започна за пръв път да придобива смисъл.

— Щастието е главната цел на чужденците — каза Каваками.

— Трудно е да се повярва — обади се владетелят Нода. — Няма общество, базирано върху подобна повърхностна и егоистична идея, което да е оцеляло повече от няколко поколения, в най-добрия случай.

— Не знам колко дълго ще оцелеят — продължи Каваками. — Въпреки това е факт.

— Те са странни — намеси се владетелят Кубота, — но не дотам странни.

— Написано е във върховния им закон — настоя Каваками. — Щастието е декларирано като право, което трябва да се гарантира на всеки.

— На отделните хора? — попита Мукай.

Каваками го стрелна недоволно с поглед. Неговата функция бе да присъства, да слуша и да преценява, но не и да говори. Мукай се поклони извинително. Успокоен и изпълнен същата вечер с великодушие, Каваками му отговори:

— Да. На отделните хора.

— Колко неправилно — заключи владетелят Нода.

Мукай се съгласи безмълвно. Неправилно, без съмнение. Целта на обществото бе да има ред, а единственият път към реда бе точното определяне на мястото. Цивилизацията го изискваше. Всеки трябваше да знае мястото си, да го приема и да се държи съответстващо. Всичко друго щеше да доведе до хаос. Щастие. Каква идея. Мукай почувства вълнение, което по онова време смяташе, че е справедлив гняв и че това е уместният отговор.

После, когато видя за пръв път предпазителя за меча, в него нещо избухна. Преди да се осъзнае, той се бе разплакал.

— Господарю мой — обърна се към него магазинерът Сеами, — да не би да не ви е добре?

Врабчета във въздуха. Въпреки че бяха неодушевени изображения от филигранна стомана, не бяха ли те по-свободни, отколкото той е бил някога?

Красотата на Генджи.

Собствената му грозота.

Празнотата на двореца.

Щастието. Чисто, индивидуално, лично, егоистично щастие. Да мисли за себе си и да забрави другите. Дори още по-добре, да чезне в блаженството на разюзданата любов. Ако можеше да бъде с Генджи, той щеше да изчезне и да остане само Генджи — бе красив, много красив.

Той плачеше, а Сеами стоеше до него и безпомощно кършеше пръсти.

Мукай купи предпазителя за меч за първата сума, която Сеами назова, без да се пазари. С радост би платил два пъти повече. После измисли фиктивния прародител, който се е бил с рода Окумичи при Секигахара. Това му даде основание да се среща насаме с Генджи.

Сега, докато снегът продължаваше да пада и огромната му ръка с груби пръсти стискаше предпазителя за меч, Мукай взе най-съдбоносното решение в живота си.

След час той напусна замъка Йедо на път към дома си на брега на Японско море. Той беше незначителен владетел само с 200 въоръжени васали. Без значение. Той ще ги събере всичките и ще застанат под флага с врабчета и стрели на рода Окумичи. Ако младият господар щеше да умре, тогава той също щеше да умре.

Мисълта да загине на същото място и по същото време като Генджи донесе на въображението му изключително видение с почти невероятна красота. Това бе твърде много, за да се надява. Но бе невъзможно. Можеха да умрат прегърнати, а кръвта на любовта да ги разкрасява във вечния момент на смъртта.

Топлината на радостта обзе сърцето му. Зимата беше прогонена.

Без да се срамува, той призна истината, която чувстваше дълбоко в себе си.

Чужденците бяха прави. Нищо не бе по-важно от щастието.

Сохаку и Кудо насочиха конете си през дълбокия сняг.

— Ето ги — каза Кудо.

Две хиляди самураи бяха разположени на бивак на равното място пред тях. В центъра им имаше командна палатка. Четвърт от мъжете бяха въоръжени с мускети, както и с обичайния комплект мечове и копия.

— Няма караул — отбеляза Кудо. — Това е небрежност.

— Страната живее в мир — обясни му Сохаку, — а освен това кой ще атакува армията на шогуна толкова близо до Йедо.

Каваками, облечен показно в пълно бойно снаряжение, ги посрещна възторжен, когато влязоха в палатката му.

— Господарю Кудо, преподобни абате Сохаку, добре дошли.

Сохаку каза:

— Благодаря ви, че ни посрещате при такива извънредни обстоятелства, господарю Каваками.

— Глупости. Малко саке, за да се стоплите.

— Благодаря ви.

— Предполагам, че сте успели да пристигнете от Йедо, без да изпитате големи затруднения.