Облак врабчета

В провинция Ямакава беше традиция владетелят, неговите старши васали и най-добрите му воини да напускат замъка в началото на всяка Нова година и да разполагат лагер в близката гора един ден, една нощ и още един ден, за да участват там в турнира „яйдо“. Присъствието на жени и деца не беше разрешено. Това правило бе установено в древни времена, за да спести на семействата на самураите, които участваха, мъката и болката. В онези дни всяко състезание включваше истинска катана с истински остриета. Въпреки че по правило ударът трябваше да бъде спрян преди непосредствения контакт, възбудата, старите вражди, стойността на наградата, която отиваше при победителя, и елементарното желание да се демонстрира превъзходство пред господаря нерядко водеше до кръвопролития, осакатявания и дори смърт.

Разбира се, вече не се използваха катани. Те отдавна бяха заменени от шинаи, имитации на мечове от сплетен и завързан бамбук. Двеста и петдесетте години мир бяха взели своето от бойния дух. Това бе едното обяснение. Другото, което бе на Хиромицу, беше, че е запазено онова, което е стойностно, и е изхвърлено онова, което не струва.

В срещите щяха да вземат участие трийсет и двама самураи на принципа на прякото елиминиране. Победителят от една среща продължаваше в следващия кръг на турнира; губещият отпадаше. Така във втория кръг щяха да участват шестнайсет самураи, а осем в третия, четири в четвъртия, преди финала, където двама участници щяха да определят шампиона и собственика на най-добрия тригодишен кон в провинцията.

Хиромицу тъкмо се готвеше да даде сигнал за начало на турнира, когато един от неговите стражи се зададе, тичайки.

— Господарю мой — мъжът си поемаше дъх със затруднение. — Владетелят Генджи и неговите придружители искат разрешение да преминат.

— Владетелят Генджи? Той не живее ли в Йедо тази година?

— Очевидно вече не.

— Поканете го. Той е добре дошъл както винаги. — Генджи или имаше, или нямаше разрешение от шогуна да напусне Йедо. Ако нямаше, за Хиромицу щеше да бъде по-добре да не знае, затова нямаше да пита. Не подлежеше на съмнение обаче дали да откаже да се види с Генджи, или да не му разреши да премине през негова територия. Те бяха отдавнашни съюзници. Не че се познаваха лично. Не се познаваха. Техните предци се бяха били рамо до рамо при Секигахара. Или най-малкото предците на Хиромицу по бащина линия са били от губещата страна. Неговите роднини по майчина линия бяха с победителите, най-изтъкнатите от които бяха прародители на сегашния шогун. Следователно от техническа гледна точка той бе съюзник и на Токугава. Това бе идеалната ситуация за мекушавия и лишен от амбиции велик владетел на Ямакава. Историята на рода му изискваше от него да покаже най-голямо уважение и гостоприемност и към двете страни, а в същото време му даваше основание да се въздържа от активно участие в полза на която и от двете страни в случай на гражданска война, а тя се приближаваше с всеки изминал ден. За щастие, имението му не беше голямо, не произвеждаше значително количество от никакви жизненоважни ресурси и бе разположено далеч от възможните бойни полета, а и не контролираше важни пътища. Следователно неутралността му нямаше да засегне никого.

С широка усмивка на лицето Хиромицу вежливо излезе напред, за да посрещне гостите си, когато пристигнаха. Много неща у пътниците го изненадаха. Първо, бяха само шестима. Твърде малка група, за да придружава великия владетел толкова далеч от дома му. Второ, само трима бяха самураи. Другите двама бяха чужденци, мъж и жена, и двамата с обичайния гротескен външен вид. Бяха далеч от обичайната ограничена сфера, в която им бе разрешено движение, и щяха да привлекат повече от вниманието му, ако не бе последният член на групата. Това бе жена с такава поразителна красота, че Хиромицу не повярва на очите си. Несъмнено подобно съвършенство не бе възможно.

— Добре дошъл, владетелю Генджи. — Въпреки че до този момент не бе виждал владетеля на Акаока, беше лесно да се досети към кого да се обърне. Онзи, на когото от двете му страни стояха самураи, единият от които бе Шигеру. Неотдавна Хиромицу бе получил доклад, както се видя с невярно съдържание, че прочутият дуелист е бил убит от човек от своя род при скандални обстоятелства. — Добре дошъл и вие, господарю Шигеру. Пристигате в удобен момент. На път сме да започнем нашия новогодишен турнир яйдо.

— Съжалявам за нахлуването — отговори Генджи. — Ще го направим съвсем кратко, като продължим пътя си незабавно.

— О, не, моля ви. Сега, след като сте тук, останете да гледате. Моите хора не са на равнището на вашите прочути воини. Те ще направят всичко по силите си, а това е всичко, което може да се изисква от тях.

Генджи отвърна:

— Благодаря, господарю Хиромицу. С благодарност ще приемем вашето гостоприемство.

Шигеру се намеси:

— Това може да не е благоразумно.

— Ние имаме голяма преднина — увери го Генджи. — Някои от нас ще се възползват от почивката. — Той се обърна към жената зад себе си. Тя се поклони ниско. — Това е госпожа Майонака-но-Хейко.