Облак врабчета

Каваками кимна. В редица отношения Мукай бе идеалният помощник. Беше достатъчно интелигентен, за да предугажда потребностите на Каваками, без да бъде достатъчно интелигентен, за да заговорничи срещу него. Беше от достатъчно висок произход, за да допълва статута на Каваками, но не толкова висок, че да има аспирации да заеме мястото му. Беше роднина на Каваками по брачна линия, тъй като беше съпруг на дъщерята на доведена леля на съпруга на сестра му. Още повече, неговият род бе пряк наследствен васал на рода Каваками в продължение на близо триста години. Освен това имаше трудно доловими, лични качества. Мукай бе физически силен човек, но той не излъчваше и един-единствен най-слаб лъч на индивидуалност. Винаги се обличаше подходящо, но дрехите му, които биха изглеждали мъжествено и съвсем консервативно на нечия друга фигура, стояха размъкнато нагънати на Мукай. Може би това впечатление се създаваше от лицето му, което бе необикновено невзрачно, с голям, кръгъл нос, малки очи, разположени твърде близо, огромна уста с много тънки устни и вдадена навътре брадичка. Външният му вид повече от всичко друго беше доказателството, което даваше на Каваками увереност в неговата лоялност. Мъж като Мукай имаше нужда от някой като Каваками, за да служи; самурай с приятна външност, изтънченост, чар и обаятелна натура, за да се радва на вътрешната светлина, която той самият не можеше да създаде и излъчва.

— Благодаря ти, Мукай. Справил си се добре, както винаги. — Не му струваше нищо да направи комплимент на мъжа, а ответната реакция винаги бе на благодарност.

— Не съм заслужил подобна оценка, господарю мой — Мукай се поклони дълбоко.

Влязоха в килията за разпити безмълвно. Както винаги, умът на Каваками бе пълен с яркото въображение на изпълнен със задоволство човек. Кой би могъл да го обвини? Перспективите за бъдещето изглеждаха още по-блестящи, отколкото той бе дръзвал да се надява. Питаше се дали човекът до него изобщо се замисля за нещо. Не че наистина искаше да знае. Често, както и сега, той сякаш присъстваше само тялом, без да показва съпричастност. Само боговете и Буда щяха да разберат какво става в ума му, ако бяха си направили труда да погледнат, което очевидно не бяха сторили. Какво нещастие, да си толкова незначителен. Поне бе благословен, що се отнасяше до служителите му.

Всички видими доказателства за насилие бяха отстранени. Пратеникът, самурай на средна възраст на име Годжиро, беше облечен спретнато, в облеклото, което носеше, когато го бяха арестували. Седеше на възглавница на пода в обичайната позиция, краката му бяха подгънати под тялото. Дървена подпора беше поставена зад него, за да го поддържа изправен, тъй като краката му бяха счупени, иначе щеше да бъде невъзможно да стои в тази поза. Лицето му бе изкривено от болка, дишаше кратко и задъхано, пот бе избила по лицето му. Почти срещу волята си Каваками погледна към ръцете на мъжа, очаквайки да види липсващи пръсти. Всички пръсти на двете ръце бяха обаче на мястото си. Нещо друго трябва да беше отрязано.

— Няма смисъл да мълчиш — обърна се към него Каваками. — Знаем каква е била мисията ти. Да мобилизираш армията на провинция Акаока. Просто искаме да го потвърдиш.

— Изобщо не ме интересува какво знаете — отвърна Годжиро.

— Би трябвало — каза Каваками, — тъй като моята информация ще доведе до смъртта на твоя господар, изпразване на къщата му и смъртта или поробването на всеки член от вашето семейство.

Тялото на Годжиро започна да трепери. Лицето му се изкриви. Сподавен, приглушен звук мъчително излезе от гърлото му. Каваками си помисли, че страда от някакъв вид припадък, преди да си даде сметка, че мъжът се смее.

— Ти си Лепкавото око — рече Годжиро. — Можеш да знаеш всичко, което знае всеки един. Всичко, с изключение на това кое е най-важното.

— Което е?

— Бъдещето — отвърна Годжиро — е известно само на един човек. Владетелят Генджи.

— Идиот! — Каваками се овладя. Ударът по осакатял задържан не би му донесъл нищо. — Искаш да умреш в агония в името на една приказка?

— Аз ще умра тук, Лепкаво око, да. Но моите синове ще живеят, за да служат на същия господар с пророческа дарба. И те ще се изпикаят върху разлагащия се твой труп. — Той отново се изсмя, въпреки че несъмнено това му струваше силна болка. — Ти си този, който наистина е обречен.

Каваками стана и напусна килията, без да каже дума повече. Беше прекалено ядосан, за да се довери на себе си да говори. Мукай го последва незабавно.

— Да го убия ли, господарю мой?

— Не. Не още. Продължавай да го разпитваш.

— Той няма да проговори, господарю мой. Сигурен съм.

— Въпреки това продължавай. Напредвай с най-големи подробности, за да не остане нито една непроучена.

Мукай се поклони.

— Добре, господарю мой.

Каваками се запъти към павилиона за чай.

Мукай се върна в килията за разпити. Както предрече, Годжиро не издаде никаква информация, дори когато външните части на тялото му бяха счупени, премазани, отделени, а много от вътрешните му органи му бяха показани. Той крещеше и плачеше. Дори и герой не би могъл да се държи другояче.