Облак врабчета

— Така няма да стане — възпротиви се Генджи. — Интересното е да можем да се престорим на такива, каквито не сме. Във всекидневния ни живот подобен театър е напълно невъзможен. — Въпреки очевидната ирония в думите му Генджи не видя никакви разобличаващи изражения по нито едно лице в стаята. Наистина самоконтролът на самураите беше безграничен. — Нейното място също може да бъде заето от жена с фалшива самоличност.

Сайки рече:

— Господарю мой, може би е възможно вие да се маскирате като въоръжен войник. Може би също госпожа Хейко ще може да използва уменията си да скрие своята самоличност и да се представи като прислужница от домакинство. Може би един от нашите хора ще се маскира като вас. Но кой може убедително да се представи като госпожа Хейко?

Всички мъже в стаята погледнаха към нея. Хейко се поклони смирено.

— Сигурна съм, че лесно може да се намери заместничка.

Сохаку започна да я разглежда. Продълговатите очи, едновременно сънни и тревожни. Идеалната линия на носа и брадичката. Съблазнителната форма на малката й уста. Деликатните и грациозни ръце. Начинът, по който тялото й толкова правилно издуваше меките линии на кимоното. Сърцето му слезе в петите. Беше вярно. Имитацията на Хейко бе невъзможна.

— Сайки е прав — призна Сохаку. — Един поглед, дори от разстояние, ще разкрие истината. Ако госпожа Хейко не придружава фалшивия господар Генджи, планът няма да проработи.

— Госпожа Хейко няма да придружава никой друг освен мен — непреклонен бе Генджи. — Няма да прекарам три седмици в дива местност без нея. Какво ще правя? Ще ловувам?

— Не, господарю мой — каза Сайки, изпитващ облекчение, че е избегнал нещастието. — Ние знаем, че ловът не е сред любимите ви занимания.

— Договорихме ли се? — попита Шигеру.

Присъстващите се поклониха в знак на одобрение.

Гневът на Шигеру бе преминал. „Ноктите на врабчето“ щяха да останат в ножниците си, докато не се предоставеше подходящ случай. Дано боговете го предоставят скоро.

Каваками, Лепкавото око на шогуна, изживяваше еуфорията, която го обземаше винаги когато знаеше онова, което другите не знаеха. Поради самото естество на неговия занаят неговата информация винаги надхвърляше сведенията на останалите и можеше да се каже, че до известна степен той беше в постоянно състояние на блаженство. Тази сутрин той се чувстваше особено радостен. Току-що бе разговарял с втория си пратеник за деня, а слънцето още не бе изгряло. Сохаку, абат на Мушиндо и бивш командир на кавалерията на рода Окумичи, искаше спешно среща. „При най-секретни обстоятелства“, според пратеника. Това бе сигнал за една-единствена възможност. Сохаку бе готов да предаде господаря си. Все още не знаеше дали Кудо и Сайки, другите двама старши командири, са част от заговора. Нямаше значение. Сохаку никога не би направил стъпка, без да се е съобразил с тях. Или Кудо и Сайки щяха да са с него, или той имаше план да се освободи от тях.

— Господарю мой — неговият адютант Мукай стоеше на вратата.

— Влез.

— Пратеникът все още не отговаря на въпросите ни.

Мукай говореше за първия пратеник, не за емисаря от Сохаку. Този сега обитаваше килията за разпити, откъдето щеше не след дълго да отиде в безименен гроб. Беше заловен, докато се опитваше да напусне Йедо малко след обстрела. Каваками знаеше, че е от персонала на Сайки.

— Може би не го питате достатъчно настоятелно — допусна Каваками.

— Счупихме големите кости на ръцете и краката му, господарю мой, и отрязахме…

— Добре — прекъсна го Каваками, който не искаше да изслуша подробностите. — Пак ще говоря с него. Вече може да е податлив на по-нормален разговор. Приведете го в приличен вид.

— Вече е направено, господарю мой.