Обречен на мълчание

— Оказа ми помощ — поклати глава Тайсън. — Оказа ми помощ със свръхдоза морфин.

— Господи!… — очите на Корва се разшириха от ужас.

— Но очевидно нито Кели, нито който и да е друг може да свидетелства за това — каза Тайсън. — Дори аз не съм сто процента сигурен. Почти съвършеното убийство.

— Не можеш да разкажеш за това в съда, Бен — кимна Корва. — Той после ще те съсипе. Съдебните заседатели може и да ти повярват, но без потвърждение… и то само разказано от нас… забрави го. Това е минало. Никога няма да си върнеш за този случай. — Той погледна към Тайсън и каза: — Страхотна команда сте имали там, лейтенанте… Насилие, убийства, заговори, отмъщение, метеж… Има ли и още нещо? Да сте крали пилета?

— Всъщност — рязко му отговори Тайсън, — те не бяха лоши момчета. Не и в началото. Лошото е, че когато човек измине толкова много километри и в съзнанието му се запечатат толкова ужасни и непристойни неща, може да се деформира. Знаеш това. Ти поне не бива да ги съдиш!

— Извинявай.

— Аз също не ги съдя твърде сурово. Дори Бранд не съдя твърде сурово. Искам да кажа, задето се опита да ме убие.

— Защото сам си мислил да го убиеш.

— Да, именно затова. — Тайсън се усмихна. — И аз минах по този път. Мога да го разбера. Виетнамското решение — някой ти създава проблеми? Притеснява те? Разстройва те? Приложи му от пет до десет куршума от М — 16. Или ако си лекар, фатална доза морфин.

Корва затвори дипломатическото си куфарче и стана.

— Ще дойда пак утре. Първо ще отида да видя какво става в църквата в десет часа. После ще дойда тук. Тогава ще можем да обсъдим смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства.

— Не искаш ли да свършим тази работа днес следобед? Аз съм свободен.

— Днес ще прекарам целия ден с Даниел Кели и адвокатите му в кантората си в града — усмихна се Корва.

— Добре. Той ще ти хареса.

— Може би. Преди осемнайсет години. Хората се променят.

— Така ли? Не мисля.

Корва тръгна към вратата на килията. Поколеба се, после каза:

— Още нещо… Не е сигурно, но полковник Гилмър ме уведоми, че са му се обадили от Интерпол…

— Намерили са я — Тайсън пристъпи към Корва.

— Може би. И не във Франция, където я търсеха всички. В Италия. Мислят, че е същата жена. Днес ще разбера.

— Не смятам, че бих искал да я призоваваме.

— Ами… може да се окаже, че не сме и в състояние.

— Какво имаш предвид?

— Ще поговорим за това по-късно; след като се чуя с Гилмър.

— Няма причина да я призоваваме. Делото е приключило. Разполагаме с Кели за смекчаващите и намаляващите вината обстоятелства. Аз също ще свидетелствам в своя полза.

— Тя може да каже на съда, че си й спасил живота в болницата — каза Корва, почесвайки се по носа.

Тайсън не отговори.

— Бен, ако тази жена в Италия е сестра Тереза, бих искал да говоря с нея — добави Корва. — Мисля, че ако наистина е твой приятел, тя ще иска да се възползва от възможността да ти помогне. Ти си й помогнал. — За момент Корва се загледа в него, после добави: — А ако е било нещо повече от приятелство… и нещата не са свършили добре… то може би ще е по-добре да я оставим…

Тайсън се загледа в пода, после заяви:

— Тази жена беше монахиня, Винс.

— Знам.

Тайсън се почеса по брадичката.

— И никакви срещи изненада повече, разбрахме ли се?

— Да. — Той извади един плик от страничния си джоб. — Писмо от жена ти.

Тайсън го взе.

— Тя те обича дълбоко, лудо и страстно — каза Корва.

— Пощата ми ли четеш?

— Не, не. Жена ми ми каза. Тя ще остане при твоята жена за тази събота и неделя.

— А ти с кого ще прекараш уикенда?

— С Кели и доста нестандартния му адвокат. А и разговорът с тази сестра Тереза ще бъде труден. Поръчал съм преводач за всеки случай.

— Наистина ли? Не си толкова некомпетентен колкото изглеждаш. С какъв език? Гръцки?

— Не, френски.

— А защо не виетнамски?

— Първо, по-трудно се намират. И второ, последното нещо, което бих искал да видя в съдебната зала, е някой виетнамец. Разбираш ли?

— Разбрано — кимна Тайсън.

— И така, ако успея да задвижа всичко до десет часа сутринта в понеделник, ще поискам още един или два дни. — Корва си погледна часовника. — Искам си закуската. Блокирал си ми и двата почивни дни.

— Моите също са блокирани. Имах билети за театър довечера. Искам да изляза оттук, Винс. В понеделник вечерта искам да гледам футбол по телевизията у дома. В Гардън Сити.

— Ще направя всичко по силите си. Знаеш, че в армията няма пускане под гаранция. Но може да успея да уредя онова, което наричат „сваляне на обувките“. То е нещо като връщане към домашния арест, докато делото завърши окончателно след всички преразглеждания, апели и така нататък.

— Направи го. — Тайсън си спомни за Чет Браун. — Има ли някакъв начин за водене на преговори за присъдата? — попита той. — Искам да кажа, законно ли е?

Корва го погледна.

— Според военното законодателство няма такива неща като признаване на вина за по-малко престъпление или пък преговори за присъдата. И според закона стъпки в тази насока трябва да бъдат предприети по инициатива на обвиняемия или на неговия адвокат. Защо питаш? Някой говорил ли е с теб?

— Не. Просто си мислех.