Огнен лед

Присъстващите представляват напречно сечение на бостънските, влиятелни и богаташки среди. Тлъсти, червеноноси политици, чиито шкембета ще откъснат всеки миг копчетата на наетите смокинги, се блъскат около огромната централна маса, която буквално ще рухне, под тежестта на разнообразни руски специалитети. Другата крайност е представена от готови да се счупят от слабост, елегантни дами, насядали около масички в стил рококо, които бучкат предпазливо в храната си, като че ли е отровена. Префърцунени бизнесмени обсъждат на групи, как най-добре да помогнат на Разов да се раздели с парите си. Легиони адвокати, финансисти, лобисти и всякакви други кръжат от маса на маса, като работни пчелици, в търсене на нектар. В единия край на помещението е издигнат подиум, но вместо трон, върху него е разположен оркестър, който изпълнява весела руска народна песен. Музикантите са облечени като казаци, което кара Остин да настръхне.

Докато двамата с Каела се оглеждат за по-спокойно местенце, оркестърът надава барабанен бой. Изисканият младеж с галоните приветства присъстващите с многословна любезност и съобщава, че домакинът би искал да каже няколко думи. Миг по-късно, на подиума се качва мъж на средна възраст, облечен в обикновен син костюм. Той взема микрофона. В краката му лежат руски хрътки — елегантни, царствени животни, с дълъг бял косъм.

Остин впива поглед в мъжа. Руснакът няма вид на архипрестъпник. Ако се изключат изсечените му черти и мъртвешката бледност, видът му е доста обикновен. Остин си повтаря, че историята гъмжи от мъже с незабележима външност, които са навлекли неизброими беди на главите на съвременниците си. Хитлер спокойно може да мине за гладуващ, некадърен художник, какъвто всъщност е бил. Рузвелт нарича Сталин „чичо Джо“, като че ли му е стар роднина, а не масов убиец. Разов започва да говори, с едва забележим акцент:

— Искам да благодаря на всички, които почетоха това събиране, организирано, в чест на вашия чудесен град! — С жест към хрътките, той продължава: — Саша и Горки също се радват да ви видят. — Кучетата стопяват леда, какъвто е и замисълът. Тълпата отвръща със смях и аплодисменти, а кучетата са изведени от гледач. Разов им махва за сбогом и се усмихва на множеството. Говори с дълбок, авторитетен баритон. Има дарбата да се държи така, сякаш гледа всекиго в очите. За нула време завладява вниманието на всички в залата. Дори политиканите млъкват и се заслушват.

— Огромно удоволствие е за мен да бъда тук, в люлката на американската независимост! Великолепните ви образователни и здравни институции са прочути из цял свят. Направили сте много, за да вдъхновите моята родина, в замяна на което, аз откривам този руски търговски център, който да улесни обмена между нашите две велики държави.

Докато Разов описва своето предприятие, Остин шепне в ухото на Каела:

— Време ми е да се поразходя. Ще се видим в лодката на връщане.

Каела стиска ръката му.

— Ще чакам! — казва тя.

Остин излиза през една странична врата и се озовава в прохладата на нощта. Повечето хора са в салона и палубата е на практика пуста. Натъква са на един-единствен човек — сервитьор, който му натиква в ръцете поднос с наденички и ребра на скара. Остин понечва да го запрати зад борда, още щом човекът се скрива от погледа му, но преценява, че изглежда по-естествен, ако се придвижва с табличката в ръка.

Върви към носовата част, докато стига до опънато въже. На него виси табела, с надпис на английски: НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ! Палубата отвъд въжето е потънала в мрак. Разов е прибрал мутрите си, за да не плашат гостите. Но докато Остин разглежда преградената част, наблизо минава як мъжага, с издуто от пистолет сако. Забелязал Остин, той казва:

— Няма преминава!

Остин му отправя пияна усмивка и предлага табличката:

— Наденичка?

Пазачът отвръща със свиреп поглед и продължава обиколката си. Остин изчаква да се отдалечи и се готви да премине под въжето. Долавя леко потропване по палубата и се обръща. Два призрака тичат към него — хрътките на Разов. Повлекли поводите подире си, те скачат едновременно върху гърдите му и едва не го събарят. След това завират тънки муцуни в таблата. Остин оставя храната на палубата. Песовете излапват всичко, облизват таблата и поглеждат Кърт осъдително, сякаш подозират, че крие още.

Някой тича насам. Гледачът на песовете. Казва нещо на руски, което може и да е извинение, хваща поводите и се отдалечава, заедно с кучетата. Остин изчаква да остане отново сам, шмугва се под въжето и преминава в забранената територия. Върви напред, мълчалив като призрак. С черните си дрехи лесно се слива с мрака.

След малко спира пред вентилационна лула, която стърчи над него с половин метър. Бърка в джоба си и вади предмет, с размер и форма на дистанционно за телевизор. Включва устройството. Светва зелено екранче, появяват се цифри. „Хрътката“ на самия Остин е вече в действие.

Докато Кърт се готви да тръгне за Бостън, в дома му се обажда възбуденият Йегър.

— Мисля, че знам как да вляза в компютърната система на яхтата — казва той. — БКМ.