Огнена

— Не — възрази тя на стража си, понечил да възпре един мъж с протегната към нея ръка. — Той няма да ме нарани. — Озърна се наоколо и убедено заяви: — Никой тук не иска да ме нарани.

Нуждаеха се просто от малко увереност преди битката. Навярно точно това би могла да им даде.

Вече съвсем се беше стъмнило, когато се натъкна на Наш. Седеше сам на стол пред палатките на щаба. Звездите пробиваха мрака и се наместваха по небето една по една, но той не ги забелязваше, защото беше обхванал с ръце наведената си глава, Файър застана до него. Стисна със здравата си ръка облегалката на стола му, за да запази равновесие, и извърна лице към вселената.

Той я чу — или пък я усети — до себе си. Пресегна се разсеяно да хване другата й ръка, впери поглед в нея, проследи живата кожа в основата на мъртвите й пръсти.

— Носи ти се слава сред войниците — отбеляза той. — Не само сред ранените, прочула си се в цялата армия. Знаеше ли го? Говори се, че красотата ти е толкова мощна, а съзнанието ти — толкова топло, настойчиво и силно, че връщаш хората от царството на смъртта.

— Мнозина умряха — тихо отвърна Файър. — Мъча се да ги задържам, но те се пускат.

Наш въздъхна и отдръпна ръката си. Обърна лице нагоре към звездите.

— Сега, когато армията ни се събра, ще спечелим войната, така да знаеш. Обаче светът не дава пет пари кой ще спечели. Ще продължи да се върти, колкото и човека да бъдат посечени утре. Дори ние с теб да загинем. — След малко той додаде: — Почти ми се иска и светът да изчезне, ако ние изчезнем от него.

Повечето войници в лагера вече спяха, когато Файър и стражът й излязоха от лечебницата и се приближиха до палатките на щаба. Тя отметна платнището пред входа на палатката на Бриган и го завари да стои пред маса, отрупана с карти, и да се чеше по главата, докато петима мъже и три жени обсъждаха разгорещено стрелците с лъкове, стрелите и посоката на ветровете на Мраморното възвишение.

Отначало командирите на Бриган не забелязаха ненатрапчивата й поява, но бързо я доловиха, защото макар и просторна, палатката не беше толкова обширна, че присъстващите да не видят някой новодошъл. Спорът секна, заменен от настойчиви погледи.

— Командири — обърна се към тях Бриган, видимо изморен, — надявам се това да остане единствения случай, когато се налага да ви напомням за добрите обноски.

Осем чифта очи се завъртяха обратно към масата.

— Милейди Файър — поздрави я Бриган. Изпрати й въпрос: „Как си?“

Изтощена.

„Достатъчно, за да заспиш?“

Да, струва ми се.

„Ще се забавя тук още малко. По-добре е да поспиш, докато все още можеш.“

Не, ще те почакам.

„Може да спиш тук.“

Ще ме събудиш ли, когато приключиш?

„Да.“

Обещаваш ли?

„Да.“

Файър помълча, после попита: Има ли начин да влиза в спалнята ти, без всички да забележат?

По лицето на Бриган пробяга мимолетна усмивка.

— Командири — насочи той вниманието си отново към офицерите, които с върховно усилие бяха заболи поглед в картите върху масата въпреки подозренията си, че техният пълководец и чудовището водят някакво чудато общуване без думи. — Моля да ме почакате отвън три минути.

Първо Бриган освободи по-голямата част от охраната на Файър, после въведе Муса, Марго и Файър в палатката, предназначена за негова спалня, и запали мангалите, за да не им е студено.

Събуди я пламъче на свещ и усещането, че Бриган е наблизо. Муса и Марго ги нямаше. Обърна се под завивките и го видя да седи върху един сандък и да я наблюдава. Чертите му бяха спокойни, скъпи и меки на светлината на свещта. Не успя да сдържи сълзите, бликнали в очите й от усещането, че той е жив.

— Повика ли ме по име? — прошепна тя, когато си спомни какво я е събудило.

— Да.

— Ще дойдеш ли в леглото?

— Файър, ще ми простиш ли, ако се утеша с красотата ти?

Тя се облегна на лакът и го изгледа удивено.

— Ще ми простиш ли, ако почерпя сила от твоята?

— Силата ми винаги е на твое разположение, но ти си силната, Файър. В момента не се чувствам силен.

— Понякога не се чувстваме такива, каквито сме — рече тя. — Но другите ни усещат. Аз усещам силата ти. — И тогава забеляза, че бузите му са мокри.

Беше заспала, облечена с негова риза, която намери в палатката, и обута със своите дебели чорапи. Изпълзя от постелята, прекоси мокрия под и застана до него. С боси крака и мокри стъпала се сгуши в скута му. Той я повдигна, премръзнала и разтреперана, и я притисна към себе си. Дишаше накъсано.

— Съжалявам, Файър. Съжалявам за Арчър.

Тя усети, че става дума за нещо повече. Усещаше за колко много неща на света съжалява той, колко много страдание, мъка и изтощение носи у себе си.

— Бриган — прошепна, — ти не си виновен за нищо. Разбираш ли? Не си виновен.

Притисна го силно, придърпа го към мекото си тяло, за да почерпи утеха от нея, докато плаче. Не спираше да шепне, да го целува, да чувства. Не си виновен. Не си виновен. Обичам те. Обичам те, Бриган.