Огнена

Файър стоеше на прага и се подпираше на вратата да не се олюлее. Раздорът между стражите, които никога не спореха пред своята лейди и не възразяваха на капитана си, й подсказваше, че нещо не е наред. Не само заради разногласията им или защото посетителят е изглеждал подозрително. Нийл спомена, че мъжът бил особен. Е, в момента мнозина от стражите й бяха особени — с по-отворени от обикновено съзнания и мисли, обвити в мъгла. Най-зашеметени бяха стражите, опълчили се на Муса.

Някакъв инстинкт — чудовищен или човешки — й нашепваше, че преценяват погрешно този мъж като почтен. Същевременно нямаше как да им обясни колко права е била Муса да го отпрати.

— Как изглеждаше мъжът?

Един-двама войници се почесаха по главата и промърмориха, че не помнят, Файър се изкушаваше да докосне гъстата мъгла в съзнанието им. Умът на Муса обаче беше бистър.

— Висок, милейди, по-висок от краля и кльощав, изнемощял — описа го тя. — Имаше бяла коса, тъмни очи и не беше добре — имаше жълтеникава, сипаничава кожа. Носеше неугледни дрехи и много оръжия — арбалет, къс лък, красив дълъг лък и колчан, пълен със стрели. Имаше нож, но нямаше сабя.

— От какво дърво бяха изработени стрелите в колчана му?

— Не забелязах — сви устни Муса.

— Светло дърво — намеси се Нийл.

Така значи. Стрелецът със замъглено съзнание бе дошъл в стаите й да се наслади на гледката. И бе помътил ума и очите на някои от стражите й.

Файър приближи до най-объркания войник, първия, възразил на Муса.

Казваше се Елдър и обикновено се държеше приветливо. Сложи длан върху челото му.

— Боли ли те главата, Елдър?

— Не точно, милейди — отговори той след известен размисъл. — Но не се чувствам съвсем на себе си.

— Позволяваш ли ми да се опитам да ти помогна?

— Разбира се, милейди, щом желаете.

Файър влезе в съзнанието му лесно, както бе влязла в ума на бракониера. Поигра си с мъглата, докосна я, за да прецени какво представлява. Приличаше на балон, изпълнил ума му с празнота, изтикал собствения му разсъдък в ъглите.

Файър прободе рязко балона и той се пукна, свистейки. Мислите на Елдър се върнаха и заеха местата си. Той разтърка глава с върховете на пръстите си.

— По-добре съм сега, милейди. Спомних си ясно онзи мъж. Не мисля, че е човек на краля.

— Не е бил човек на краля — кимна Файър. — Кралят не би изпратил в стаите ми болен мъж, въоръжен с арбалет, да се наслаждава на гледката.

— Каква умора ме налегна — въздъхна Елдър.

Файър приближи до друг зашеметен страж, мислейки си, че тук е открила нещо по-зловещо, отколкото в стаите за разпити.

По-късно върху леглото си намери писмо от Арчър. След жътвата щял да я посети. Радостна новина, ала не променяше положението.

Досега Файър се смяташе за единствената в Делс, способна да променя съзнания.

Осемнайсета глава

През годината, когато Файър започна да внушава на баща си невъзможни преживявания, връзката й с Арчър се обогати, за щастие, с нова радост.

Кансръл не възразяваше да изпитва несъществуващи неща, защото по това време съществуващите го потискаха. Накс, проводникът на всичките му удоволствия, си бе отишъл. Бриган ставаше все по-влиятелен и бе успял да избегне невредим поредното нападение. На Кансръл му доставяше удоволствие през дългите дъждовни дни да усеща слънцето върху кожата си, да вкусва месо от чудовище, което никой не му сервира. Намираше утеха в досега на съзнанието й, след като тя се отказа да превръща пламъците в цветя.

Тялото на Файър обаче страдаше; изгуби апетит, линееше, виеше й се свят, задъхваше се, вратът и раменете й се схващаха, музиката й причиняваше главоболие. Отбягваше да мисли за това, което възнамерява да направи. Беше сигурна, че ако го погледне в очите, ще изгуби самообладание.

Всъщност през тази година не само Арчър й доставяше радост. В един пролетен ден камериерката — млада жена на име Лиди, миловидна, с лешникови очи — влезе в стаята й и я свари на леглото, разтреперана от страх. Лиди харесваше благата си господарка и я съжаляваше. Седна до Файър и я погали по косата, по челото, по врата, по гърба. Добронамереното й докосване бе най-дълбоката и нежна утеха на света. Файър отпусна глава в скута на Лиди, а тя продължи да я гали — подарък, предложен безкористно, и Файър го прие.

След този ден между тях се породи нещо мълчаливо. Съюз. Помагаха си да се обличат и събличат, понякога вчесваха косите си.

Усамотяваха се и си шушукаха като момиченца, открили сродна душа.

Тайните обаче рядко успяваха да останат скрити край Кансръл — чудовищата са досетливи. Кансръл започна да се оплаква от Лиди. Не я харесваше, не му харесваше и че са се сближили. Накрая изгуби търпение и сватоса Лиди в далечно имение отвъд града.

Файър се смая, посърна. Радваше се, разбира се, че Кансръл отпрати Лиди, а не я уби или подмами в леглото си, за да даде урок на дъщеря си. Постъпката му обаче несъмнено бе жестока и егоистична и не я изпълни с милосърдие.

Навярно самотата й след сбогуването с Лидия я подготви за Арчър, макар Лиди и Арчър да бяха съвсем различни.