Огнена

Тя потрепери. Лятото си бе отишло отдавна и всеки с поне капка разум би си взел палто. За разлика от нея Бриган не бе забравил своето — красиво дълго палто, което Файър харесваше, защото го носеше той. Всъщност гъвкавият и силен Бриган явно се чувстваше удобно във всяка дреха. Сега ръцете му се пресегнаха към копчетата и той свали палтото, защото колкото и да се стараеше, Файър не успяваше да скрие, че трепери.

— Не — възрази тя. — Аз съм си виновна, че забравих кой сезон е.

Той сякаш не я чу. Помогна й да облече възширокото палто. Тялото й се наслади на топлината, както и на миризмата му — на вълна, на лагерни огньове и на коне. Благодаря, прошепна му мислено тя.

След миг той отбеляза:

— Тази нощ май са ни налегнали сериозни мисли.

— Ти за какво мислиш?

Той се засмя безрадостно.

— За нищо приятно. Опитвам се да намеря начин да заобиколя войната.

— О! — възкликна Файър, изтръгната за миг от собствената си вглъбеност.

— Безплодни размишления! Няма начин да се избегне войната. Не и с двама врагове, решени да се бият.

— Не си виновен ти.

Погледна я остро.

— Мислите ми ли четеш, милейди?

Тя се усмихна.

— Правилна догадка, предполагам.

Той също се усмихна и вдигна лице към небето.

— Разбрах, че цениш кучетата повече от роклите, милейди.

Смехът бе балсам за душата й.

— Обясних й за чудовищата, между другото. Тя вече знаеше малко. Икономката ти се грижи добре за нея.

— Тес — кимна Бриган. — Грижи се за Хана, откакто се роди. — Поколеба се той и добави с преднамерено равнодушен глас: — Запознахте ли се?

— Не — отвърна Файър.

Икономката му продължаваше да я гледа студено, ако изобщо благоволеше да я погледне. Както Бриган навярно знаеше, съдейки по тона му.

— Добре е за Хана да има възрастен човек в живота й — сподели Бриган, — който да й говори за различни времена, а не само за последните трийсет години. Хана обича Тес и историите й. — Прозя се и прокара пръсти през косата си. — Кога започваш новите разпити?

— Утре.

— Утре… — въздъхна той. — Утре заминавам.

Деветнайсета глава

Файър научи повече от необходимото и поносимото за незначителните навици и вкусове на лорд Майдог, лорд Джентиан, сестрата на Майдог, Мургда, синът на Джентиан, Гънър, и на домакинствата и гостите им. Разбра, че Джентиан е амбициозен, но и малко глуповат; имал деликатен стомах, избягвал подправките и пиел само вода. Синът му Гънър бил по-умен от него — ловък воин и донякъде аскет по отношение на виното и жените. Майдог бил точно обратното — не се лишавал от никакви удоволствия и бил щедър към любимците си и скъперник с всеки друг. Мургда се отнасяла скъпернически към всички, включително към себе си. Любимото й ястие бил хлебният пудинг.

С две думи, безполезна информация. Клара и кралят имаха по-важни занимания, вместо да седят и наблюдават как я събира, а Гаран все още бе на легло. Все по-често Файър оставаше сама в стаята за разпити — ако не броим, разбира се, Муса, Мила и Нийл. Бриган бе заповядал тримата да придружават Файър, когато има поверителна работа в двореца, и те я сподиряха по цели дни.

Понякога Арчър също присъстваше на разпитите. Бе поискал разрешение и Клара му позволи охотно, Файър — доста разсеяно — също. Арчър не й пречеше. Разбираше, че е любопитен. Само дето я тревожеше усещането, че Клара присъства по-често на разпитите, ако и Арчър е там.

Тези дни Арчър изглеждаше притихнал, вглъбен; криеше мислите си зад затворена врата. Понякога поведението му издаваше объркване, Файър се отнасяше възможно най-нежно с него, защото оценяваше усилията му да потиска обичайните си яростни изблици.

— Ще останеш ли по-дълго в двореца? — попита го тя, за да му покаже, че всъщност не иска да си тръгва.

Той прочисти смутено гърло.

— Житото е прибрано. С другото Брокър ще се справи. Мога да поостана, ако искаш.

Тя не отговори, но го докосна по ръката и го попита дали ще я придружи на следобедния разпит.

Научи, че любимото вино на Майдог се внася незаконно от незнайни пикийски винарни, където сланата пада рано и гроздовете замръзват на лозниците. Научи, че Мургда и пикийският й съпруг — корабоплавателят — са много влюбени. Най-сетне научи и нещо полезно — името на високия тъмноок стрелец, достатъчно възрастен да е побелял.

— Джод — изсумтя информаторът. — Преди двайсет години бяхме заедно в тъмницата на стария Накс. Джод бе осъден за изнасилване. Не знаех, че е болен. Нищо чудно обаче. В затвора ни тъпчеха един върху друг. Какво ли не ставаше там. Разбираш какво искам да кажа, нали, чудовищна кучко?

— Къде е той сега?

С този мъж не беше нито лесно, нито приятно. При всеки въпрос той се съпротивляваше, губеше битката и се предаваше, засрамен и омерзен.

— От къде да знам? Надявам се да лови чудовищни кучки като теб. Да ги…