Огнена

Последва описание на насилие, изпълнено с толкова подробности, че Файър усети като наяве цялата му злост. Затворниците, които й говореха така обаче, само каляваха търпението й и по някакъв странен начин я натъжаваха. Струваше й се, че имат право да изричат такива думи — те бяха единствената им защита срещу посегателствата й. Тези мъже, разбира се, я застрашаваха, ако ги освободят. Някои бяха много опасни и тя се принуждаваше да препоръча никога да не ги освобождават, макар после съвестта да не я оставяше на мира. Вярно, на свобода те нямаше да обогатят обществото, но нечовешката им злоба едва ли би се проявила, ако тя не я провокираше.

Днешният затворник бе изпълнен с рядко срещана ненавист. Арчър не издържа, скочи и го халоса с юмрук по лицето.

— Арчър! — извика Файър и махна на тъмничарите да отведат мъжа.

Те го вдигнаха от пода, където лежеше окървавен и замаян. Щом излязоха, Файър изгледа гневно Арчър с присвити устни, твърде ядосана да се довери на думите.

— Съжалявам — извини се мрачно той и разхлаби яката на ризата, си, сякаш го задушава. — Този ме вбеси повече от другите.

— Арчър, не знам…

— Наистина съжалявам. Няма да се повтори.

Файър скръсти ръце и се втренчи гневно в него. Арчър обаче се усмихна. Поклати глава и въздъхна отчаяно.

— Сигурно се държа лошо, за да зърна ядосаното ти лице. Красива си, когато се ядосаш.

— О, Арчър — сряза го тя, — флиртувай с другите жени.

— Непременно, щом настояваш — отвърна той.

Наивната му усмивка я свари неподготвена и тя не успя да възпре своята.

За миг сякаш отново бяха приятели.

Няколко дни по-късно Файър отиде на стрелбището с цигулката. Търсеше Крел. Откри го с Арчър, Хана и краля. И четиримата стреляха по мишени. От всички страни към Хана летяха съвети. Тя изглеждаше съсредоточена, заковала упорито крака в земята, преметнала колчан с миниатюрни стрели през рамо. Стискаше малък лък и не говореше, Файър отдавна го бе забелязала — когато яздеше, упражняваше се с меча, стреляше с лък или учеше нещо друго, което я интересуваше, Хана спираше да бърбори и показваше удивителна способност да се съсредоточава.

— И Бриган се съсредоточаваше така — обясни й Клара. — Тогава Роен си отдъхваше, защото иначе със сигурност кроеше някаква беля. Мисля, че предизвикваше нарочно Накс. Усещаше, че Наш му е любимец.

— Така ли беше наистина? — попита Файър.

— Да, милейди. Наш беше по-красив. А Бриган бе по-добър във всичко останало. Приличаше повече на майка си, отколкото на баща си и това не работеше в негова полза. Е, поне не предизвикваше разпри като Хана.

Да, Хана предизвикваше разпри, но не защото баща й проявяваше благосклонност към другиго. Днес обаче тя не се заяждаше с никого. Щом се пробуди от унеса в лъка и стрелите, колкото да забележи дамата с цигулката, помоли за концерт и го получи.

После Файър тръгна напосоки из стрелбището с Арчър и Наш, следвана чинно от стражите. С двамата мъже се чувстваше странно, сякаш в компанията на огледални образи: влюбени в нея, мрачни и унили, безнадеждни и притихнали, изпълнени с неприязън един към друг. И двамата не се стараеха да прикриват чувствата си от нея — както винаги съзнанието на Наш бе открито, а жестовете на Арчър говореха по-ясно от думите.

Обноските на Наш обаче изглеждаха по-шлифовани, поне сега, а дворецът — по-придирчив към времето му. Понеже Арчър се постара да го изключи от разговора, Наш се сбогува и си отиде.

Файър погледна изпитателно Арчър — висок и строен, стиснал лъка в ръка.

— Отпъди го с твоите истории за детството ни на север — укори го тихо.

— Той те желае, а не те заслужава.

— Колкото ме заслужаваш ти ли?

Арчър се усмихна мрачно.

— Винаги съм знаел, че не те заслужавам. Всеки твой жест на внимание е бил незаслужен подарък.

Не е вярно, възрази мислено тя. Ти ми беше предан приятел, още преди да проходя.

— Променила си се — отбеляза Арчър. — Осъзнаваш ли колко много си се променила? Колкото повече време прекарвам тук с теб, толкова по-малко те познавам. Всички тези нови хора в живота ти, привързаността ти към това дете… и дори към кучето му. И работата ти — използваш силата си всеки ден. Преди се налагаше да се боря с теб да я използваш в своя защита.

Файър пое предпазливо дъх.

— Арчър, понякога по площадите и в дворцовите зали се налага да отклонявам вниманието на хората, за да не ме забелязват. За да не се нахвърли някой върху мен и суматохата да попречи на другите да си вършат работата.

— Вече не се срамуваш от способностите си — констатира Арчър. — И си красива! Ослепителна! Наистина, Файър. Не те познавам.

— Плаши ме с каква лекота започнах да използвам силата си. Разбираш ли колко се страхувам, Арчър?

Той спря с разжарени очи, приковани в три тъмни точки в небето. Стрелбището се намираше на възвишение, откъдето се виждаше морето. Три чудовищни птици кръжаха над търговски кораб долу и от лъковете на моряците излитаха стрели. Есенното море бе разбунено от яростния вятър и стрела след стрела пропускаха целта.