Огнена светлина

Измервам я с очи, толкова е изящна в плътно прилепващия й червен потник, тъмни джинси и обувки до глезена, които си купи през уикенда от магазин за втора употреба. Няколко момчета минават покрай нас и се извръщат да я огледат. В този свят тя е като у дома си, не я гнети никакво безпокойство, вече дори не страда за Касиан. И съм щастлива за нея. Наистина. Само ако нейното щастие не беше моето страдание!

— Ще опитам — обещавам искрено, защото не искам моите проблеми да хвърлят сянка върху нея.

— О, почти забравих. — Тя бърка в чантата си. — Виж. Провеждат кастинг за мажоретки за следващата година.

Поглеждам надолу към оранжевия флаер в ръцете й и примигвам при вида на малките изрисувани помпони, салта и момичета с къси поли.

Тя размахва листчето.

— Трябва да опитаме заедно.

Най-накрая отварям шкафчето си и взимам учебниците, които са ми нужни за следващия час, оставяйки старите.

— Не. Ти опитай.

— Но ти си толкова… — Кехлибарените и очи ме оглеждат многозначително. — … атлетична. — Със същия успех можеше да каже и че съм „драки“.

Поклащам глава в отрицание и отварям уста, за да потвърдя нежеланието си, но после се спирам. Потрепервам. Косъмчетата на тила ми настръхват. Един учебник пада от ръцете ми, но не се навеждам да го дигна.

Тамра отпуска ръката си, която държи флаера.

— Какво? Какво има?

Взирам се над рамото й към многолюдния коридор. Първият звънец бие и движенията на всички стават забързани. Затръшват се шкафчета и подметки на обувки скърцат по керамичния под.

Не помръдвам.

— Яс, какво става?

Поклащам глава, неспособна да отговоря, докато погледът ми обхожда всяко от лицата. И тогава го откривам. Виждам го. Онзи, когото търсех, преди още да съм осъзнала какво се случва, преди още да съм разбрала… Красивото момче.

Кожата ми се изопва.

— Ясинда, какво има? Ще закъснеем за час.

Не ме интересува. Не помръдвам от мястото си. Не е възможно той да е тук. Какво би правил тук?

Но все пак е той.

Уил.

Той се е подпрял на едно от шкафчетата, по-висок от всички около него. Къдрокосата Бруклин, чиято коса пада на вълни, си играе с ревера на ризата му, облегнала се е безсрамно на него и гланцираните й устни не спират да се движат. Той се усмихва, кима и я слуша, докато тя бръщолеви, но усещам, че всъщност не го е грижа какво му говори, че е някъде другаде… или би искал да бъде. Също като мен.

Не мога да отместя поглед.

Кестенявата му коса с цвят на мед пада небрежно над челото му и аз си я спомням мокра, тъмна и залепнала по лицето му. Спомням си как бяхме сами в пещерата, неговата ръка върху моята, искрата, която премина между нас, преди лицето му да стане така сковано и гневно. Преди да изчезне. Тамра въздъхва до мен и се извръща, проследявайки погледа ми.

— Ах — промърморва тя с разбиране. — Бива си го, но колко жалко! Изглежда, че си има приятелка. Ще трябва да хвърлиш око на някой друг. — Обръщайки се отново към мен, тя ахва. — Ясинда! Ти цялата гориш!

Сепвам се. Поглеждам надолу към ръцете си. Кожата ми променя нюанса си, блещукайки леко, сякаш съм поръсена със злато.

Драконът в мен се раздвижва, припламва, изгаряйки от желание да се разкрие.

— Господи, овладей се! — просъсква Тамра, навеждайки се към мен. — Не можеш да се преобразяваш всеки път, когато видиш някое привлекателно момче! Контролирай се, за бога!

Но аз не съм в състояние да го направя. Тамра никога не можа да разбере това. Когато емоциите вземат връх, драконът в мен излиза на повърхността. При уплаха, вълнение, възбуда… драконът изплува. Така сме устроени.

Поглеждам отново към Уил и усещам в мен да се надига сладостна вълна. А заедно с нея и страхът от въпроса каква е причината да е тук.

Сестра ми ме сграбчва за ръката и я стисва почти жестоко.

— Ясинда, спри! Веднага спри!

Уил вдига рязко глава като хищник, усетил плячката си и аз се запитвам дали ловците изобщо са хора. Дали и те не са чужди на този свят, също като драконите. Той оглежда коридора, а в това време аз се опитвам да се овладея. Преди да ме види. Преди да разбере.

Гърдите ми започват да тлеят, познатото усещане за надигащия се огън в мен съвпада с момента, когато светлокафявите му очи срещат моите.

Затръшването на шкафчето ме сепва и аз отклонявам погледа си от него. Към Тамра. Ръката й е върху вратата на шкафчето ми и върховете на пръстите й са бели там, където притискат метала.

Последният звънец бие.

Навеждайки се бързо, тя грабва учебниците ми от пода и ме дръпва към тоалетната. Поглеждам през рамо към последните групи ученици по коридора, над които се носят неестествени миризми. Парфюми, одеколони, лосиони, спрейове за коса, гелове… Те пречат на сетивата ми. Тук нищо не е естествено. Освен момчето, което се взира в мен. Той ме наблюдава. Пламтящият му поглед ме следва, дебне ме като хищника, който усещам у него. Той се отдръпва от шкафчетата със светкавично движение, подобно на котка.

Драконът в мен продължава да се движи, буден и жив под хищния поглед, който ме следи. Кожата ми потръпва, плътта на гърба ми се опъва и пари там, където крилата ми напират. Задържам ги с усилие. Скрити, но не и спящи.