Огнена светлина

Ръката на Тамра ме дърпа по-здраво, тегли ме. И аз го изгубвам от поглед. Той е погълнат от суматохата от хора подобни на стотици нощни пеперуди, които се блъскат и танцуват около случайна светлина, запречвайки коридора.

Но все още го усещам. Копнея за него. Знам, че е там, дори когато вече не го виждам.

Ноздрите ми горят от острата миризма на дезинфектант. Инстинктивно драконът в мен се отдръпва и се притаява заради този неестествен мирис. Притискам ръка към устата и носа си. Припламващият огън в дробовете ми угасва. Смъденето в гърба ми изчезва.

Погледът на Тамра се плъзва към мен и тя въздъхва, очевидно доволна да види, че отново съм дошла на себе си. Отново съм онази, която тя одобрява, и която иска да вижда. Особено тук, в новия свят, който се надява да бъде неин.

— Най-накрая спря да сияеш. Слава богу! Какво, опитваш се да провалиш всичко ли?

Взирам се към вратата на тоалетната. Сякаш очаквам всеки момент Уил да се появи там.

— Дали той забеляза?

— Не мисля — тя свива рамене. — Тъй или иначе нямаше да е наясно какво точно е видял.

Съгласявам се с нея. Дори ловците не знаят, че дракитата се преобразяват в човешка форма. Това е най-грижливо пазената ни тайна. Най-голямата ни защита. И аз все пак не бях разперила крилете си в коридора. Или поне не съвсем.

Обгръщам раменете си с ръце, докато възбуждащото бучене заглъхва дълбоко в мен. Осъзнавам, че това е шансът ми. Мога да й кажа за Уил… Да й призная на какъв риск бях изложена онзи ден в пещерата… Да й призная на какъв риск бях изложена и сега. Мога да й кажа всичко, докато стоя в тази отвратителна тоалетна. Тамра присвива очи към мен.

— Ще се оправиш ли? Да се обадя ли на мама?

Замислям се над предложението й. Питам се също как би реагирала майка ми, ако й разкажа всичко. Какво би направила? И изведнъж се досещам. Ще ни спре от училище. Но няма да ни върне в прайда. О, не. Просто ще ни отведе в някой друг град. Някое друго училище в пустинята. След седмица отново трябваше да преживея злочестия първи ден в ново училище, измъчвана от същата жега и климат, на някое друго място, но вече без красивото и вълнуващо момче наоколо. Момче, което само с появата си беше съживило моето драки — тази част от мен, която непрестанно гаснеше, откакто напуснахме планините. Как можех да си тръгна оттук? Как можех да се разделя с него?

Тамра тръсва дългата си буйна коса, докато ме оглежда.

— Мисля, че всичко е наред. — Тя размахва пръст пред лицето ми. — Но стой настрана от него. Ясинда. Дори не го поглеждай. Поне докато не започнеш да се контролираш. Мама каза, че не отнема много време, докато…

Трябва да е видяла нещо в изражението ми, защото извръща поглед.

— Съжалявам — промърморва. Казва го, защото ми е сестра и ме обича. А не защото наистина съжалява. Иска моето драки да умре точно толкова силно, колкото и майка ми. Иска да съм нормална. Като нея. За да можем да водим нормален живот и да правим заедно нормални неща — като например да бъдем мажоретки.

Стомахът ми се свива. Взимам учебниците си от нея.

— Закъсняваме.

— Ще ни извинят. Нови сме.

Аз, кимвам, оправяйки подгънатото крайче на учебника си по геометрия.

— Ще се видим на обяд.

Тамра пристъпва към огледалото, за да провери косата си.

— Запомни какво ти казах.

Спирам се, взирайки се в красивото й отражение. Трудно ми е да повярвам, че съм близначка на толкова изящно създание.

Тя намества един съвършен кичур от златисточервената си коса върху рамото. Краят му е навит леко навътре.

— Стой далече от това момче.

— Да — съгласявам се аз, но дори докато вървя по пустия коридор, се спирам, оглеждам се наляво и надясно и търся с очи. Изпълнена с надежда. И опасения.

Но той не е там.

6

Скривам се по време на обяда. Това е малодушно, знам го, но щом застанах пред двойната врата на училищния стол, самият шум отвътре извика у мен пристъп на гадене. Мисълта, че трябва да вляза, беше непоносима.

Затова сега вървя по коридорите, пренебрегвайки глада и чувството си за вина към Тамра за това, че не съм с нея. Но някак си знам, че тя ще се оправи. Или поне успявам да се убедя в това. Тя очакваше този ден, още откакто бяхме деца. Откакто аз се преобразих, а тя не. Откакто Касиан започна да я игнорира, превръщайки се в непостижима мечта.

Намирам библиотеката. Вдишвам миризмата на стари книги и тишината. Сядам безшумно на маса до прозореца, който гледа към вътрешния двор и полагам глава на хладната ламинирана повърхност. След известно време чувам звънецът да бие.

Останалата част от деня минава като в сън. Чувствам облекчение, дочаквайки последния час. Денят е почти към края си.

Класната стая за седмия час е препълнена с ученици, които или са се отказали от часовете по атлетика, или нямат необходимия успех, за да участват в спортните занимания. Това научавам от Нейтън, моята сянка, която се залепи за мен след петия час.

Той се мушва на чина до мен. Пълните му устни пръскат слюнка при всяка негова дума.

— Е, Ясинда. Какво не ти е наред?

Примигвам и се отдръпвам назад, преди да осъзная какво е искал да каже. Разбира се! Той не би могъл да има предвид това.