Огнена светлина

Седим мълчаливо. И това е най-странното. Той знае за мен. Е, не точно. Няма как да знае, че онова същество от пещерата съм аз. Той знае за нас… за нашия вид. Видя ме. Знае, че съществуваме. Той ме спаси. Искам да знам всичко за него. И въпреки това не съм в състояние да кажа каквото и да е било. Нито думичка. Изцяло съм погълната от мислите си и от усилието да запазя спокойствие. Да държа моето драки под контрол. Искам да го опозная по-добре, но без да дишам и без да говоря, това като че ли е невъзможно.

Единственото, което трябва да знам за него, е, че семейството му ловува. Не трябва да забравям това. Никога. Те убиват моя вид и го продават на енкросите. Попадайки в противните им ръце, ние биваме или пленявани, или разсичани на части. Кожата ми се сгърчва и аз си напомням, че той е част от този тъмен свят. Въпреки че ми помогна да избягам, аз трябва да стоя настрана от него. И не защото Тамра ми каза това. Трябва начаса да си събера нещата и да се преместя на друг чин.

Вместо това, аз не помръдвам от мястото си, седя на ръба на стола, така че телата ни да не се допрат.

— Е — казва той, сякаш сме по средата на разговор. Сякаш се познаваме добре. Някакъв нерв близо до окото ми започва да играе при звука на гласа му. — Ти си нова.

Събирам сили да отговоря нещо.

— Да.

— Видях те по-рано.

Потвърждавам, кимвайки с глава.

— Да, в коридора. И аз те видях.

Очите му са топли и се плъзват по тялото ми.

— Точно така. А също и в часа по физическо.

Намръщвам се. Не си спомням да съм го виждала по време на четвъртия час. Нито си спомням да съм усетила присъствието му.

— Бягаше по пистата — пояснява той. — Ние бяхме горе в басейна. Видях те през прозореца.

— О! — Не знам защо, но това, че ме е наблюдавал ме кара да се чувствам развълнувана.

— Изглеждаш доста бърза.

Усмихвам се. Той отвръща на усмивката ми, при което чертите на лицето му се изострят. Сърцето ми се свива.

— Обичам да тичам. — Когато тичам бързо, вятърът се удря в лицето ми и така почти мога да си представям, че летя.

— Понякога — продължава той, — момчетата и момичетата бягат заедно по физическо. Макар да не съм сигурен, че мога да поддържам твоето темпо. — Гласът му е нисък, провокиращ. Облива ме топла вълна и се спуска надолу към корема ми.

Представям си картината, представям си как двамата с него бягаме един до друг. Нима той иска това? Устните ми потръпват. Аз, разбира се, с удоволствие бих тичала с него. Но не трябва. Не мога. Идеята просто не е добра.

Две момчета влизат със закъснение, когато бие последният звънец. Поглеждат към нас. Към Уил, не към мен. Аз не заслужавам тяхното внимание.

Единият, с късо подстригана гарвановочерна коса, върви пред другия. Лицето му е изящно, тясно и красиво, с тъмни бистри очи. Внезапно ме обзема страх, когато осъзнавам, че очите му всъщност са мъртвешки студени, пресметливи.

Едрият му приятел върви важно зад него — косата му е толкова червена, че неволно примигвам.

— Хей! — Този с тъмната коса кимва на Уил, спирайки се пред нашия чин. Чувствам се някак странно застрашена.

Уил се обляга назад на стола си.

— Какво става, Зендър?

Зендър изглежда почти… объркан. Повдига вежди, насочвайки вниманието си към мен. И тогава разбирам. Той недоумява защо Уил седи тук. С мен.

Аз също не разбирам. Може би някъде в съзнанието си Уил си спомня, разпознава ме… По дланите ми избива влага. Стисвам бедрата си под чина.

Този с червената коса заговаря по същество.

— Не седиш с нас?

Уил свива рамене.

— Ами, не.

— Ядосан ли си нещо? — пита червенокосият.

Зендър мълчи. Продължава да ме гледа. Стомахът ми се свива от мастиленочерния му поглед. Една мисъл изпълва ума ми. Той е зъл! Странна мисъл. Мелодраматична. Но аз съм драки. Знам, че злото съществува. И винаги ни преследва.

Размърдвам се неловко на стола си. Очевидно Зендър разбира това, което не е по силите на приятеля му. Поради някаква причина Уил иска да седи до мен. Обмислям да се преместя на друг чин, но така само ще привлека повече внимание.

Естествено. Просто се дръж естествено, Ясинда.

— Аз съм Зендър — казва ми той.

— Ясинда — отвръщам, усещайки погледа на Уил върху мен.

Зендър ми се усмихва. Загадъчно и очарователно. Сигурна съм, че това действа на повечето момичета.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихвам се едва-едва.

— На мен също.

— Мисля, че сме заедно в класа по здравно възпитание. — Гласът му е копринено мек.

— Сигурно имаш предвид сестра ми Тамра.

— О! Близначки?

Произнася думата „близначки“, като че ли в това има нещо неповторимо и упадъчно, сякаш в устата му има шоколад. Мога само да кимна.

— Яко. — Очите му се спират задълго върху лицето ми и това ме кара да е чувствам някак незащитена. Най-накрая отмества поглед и тупва по гърба момчето с червената коса. — Това е брат ми Ангъс.

Премигвам. Те ни най-малко не си приличат. Като изключим заплахата, която и двамата излъчват.

— И предполагам вече си се запознала с Уил — продължава той.

Кимвам, макар че не сме се запознали официално.

— Ние сме братовчеди.

Братовчеди. Ловци! Само че не като Уил.