Огнена светлина

— О, не знам.

— Що се отнася до мен… — Той тиква пръст към изпъкналите си гърди. — Аз не мога да мина по английски. Което е много лошо, защото нашият футболен отбор можеше да спечели следващия си мач, ако бях на линия. Ами ти? — Погледът му се плъзва по дългите ми бедра. — Какво правиш в тази стая? Имаш вид на момиче, което може да играе баскетбол. Момичешкият ни отбор е доста добър.

Пъхвам един непокорен кичур коса зад ухото си. Той обаче се измъква и пада отново пред лицето ми.

— Не ми се искаше да влизам в никакви отбори по средата на срока. — Или когато и да било.

Стаята се състои от няколко черни маси. Господин Хенк, учителят по физика, стои зад един по-голям вариант на нашите чинове в предната част на стаята. Той наблюдава класа със замаяно празно изражение, сякаш се чуди къде са отишли по-добрите ученици от предишния час.

— Намерете си нещо за правене. Без да говорите. Учете или четете тихо, моля. — Той размахва оранжев бележник. — Ако някой иска да отиде някъде, примерно в библиотеката, мога да го освободя.

Нейтън се смее, докато половината клас се нарежда на опашка, за да получи необходимите пропуски. Звънецът още не е бил, но изглежда повечето ученици няма да го дочакат.

— Народът си тръгва. — Нейтън ме поглежда и се навежда към мен заговорнически. — Искаш ли да се махнем оттук. Наблизо има сладолед „Хагъндаз“.

— Не. Майка ми ни взима мен и сестра ми след училище.

— Много лошо. — Нейтън продължава да се навежда към мен. Аз се изтеглям към края на чина. Погледът му пробягва по мен.

Бутвам неволно с лакътя си един учебник на земята и с благодарност ставам от стола, за да го вдигна. Докато стоя приклекнала над мръсния под и ръцете ми се протягат към учебника, косъмчетата на тила ми започват да потрепват. Дъхът ми се ускорява. Стисвам устни в опит да спра звука. Кожата ми се изпъва в предчувствие и аз знам, че това е той, още преди да е влязъл.

Знам го. И искам да е той, въпреки че думите на Тамра още отекват в главата ми. Избърсвайки потната си длан в джинсите, надничам изпод чина към вратата. Усещам в гърдите си парене, но оставам там, където съм, снишена ниско към пода. Виждам го как влиза.

Не помръдвам, чакам. Може бе той също ще вземе пропуск. И ще тръгне нанякъде с другите.

Но Уил не застава на опашката. Влиза в стаята, държейки разсеяно в ръката си една-единствена тетрадка. Изведнъж се спира и завърта главата си някак странно. Сякаш е чул някакъв звук. Или е усетил необичайна миризма. По същия начин, по който гледаше днес в коридора. Миг преди да ме види.

Играя си с учебника, усещайки под пръстите си подвитите краища на страниците.

— Хей, добре ли си? — прогърмява гласът на Нейтън над мен.

Трепвам и се заставям да стана и да се върна обратно на стола си.

— Да. — В крайна сметка не мога да се крия вечно. Ние сме в едно училище. И очевидно в една и съща класна стая.

Взирам се право напред в дъската. Навсякъде другаде, но не и в него. Но се оказва, че е невъзможно. Все едно насила да държа очите си широко отворени, когато биологията изисква да премигна. Затова поглеждам.

Погледът му ме открива. Той тръгва към нашия чин. Сдържам дъха си, очаквайки да мине покрай нас. Само че не го прави. Той се спира, обувките му изскърцват и по гърба ми пробягва неприятна тръпка.

Толкова е близо. Взирам се в очите му, чийто цвят не мога да определя. Зеленикав, кафяв, златист. Прекалената близост ме кара да се чувствам объркана и замаяна. Спомням си пещерата — нас двамата, в онова влажно, тясно пространство. Ръката му върху драконовата ми кожа. Думата, която ми се стори, че изрича.

Треперейки, аз се изтръгвам от погледа му и забивам очи в чина. Опитвам се да дишам бавно и равномерно.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — пита той Нейтън, докато гледа мен.

— Мисля, че не. — Нейтън свива рамене и ми хвърля неуверен поглед, докато си взима раницата. — Така или иначе бях тръгнал към библиотеката. Доскоро, Ясинда.

Уил изчаква за момент, приковал поглед в свободния стол пред него. Сякаш очаква да кажа нещо. Да го спра? Или да го поканя? Не знам.

Накрая сяда и се усмихва. Лека усмивка, но очарователна. Секси.

В мен започва да се надига опасна топлина. Нежелана в този момент. Кожата ми силно се изпъва, копнеейки да се превърне в драконова. Усещам в гърдите си познатото трептене. Дълбоко в гърлото ми се оформя звук подобен на мъркане. Инстинктите ми надделяват и се опасявам, че ако кажа нещо, то ще е с буботещата модулация на драконовата реч.

Странно. Опасявах се, че в тази пустиня моето драки постепенно ще изчезне, каквото беше желанието на майка ми. Но около това момче се чувствах толкова жива и изпълнена с енергия, както никога преди. Разтривам ръката си с длан, надявайки се кожата ми да се успокои и драконът в мен да се отдръпне. Поне засега.