Огнена светлина

— Това не ми пречи да нося джинси отново. Ще си сложа друга блуза.

Тя се тръшва на леглото си.

Аз сядам по турски на моето, мажейки краката си с лосион. Отново. Шишенцето ми вече наполовина е свършило, но кожата ми е все още суха и жадна, копнееща за още.

— Изглежда, не ти липсва нищо от дома ни? — питам аз, надявайки се да има поне една причина, която би я накарала да обмисли възможността да се върнем.

— Не.

— Дори и Касиан? — осмелявам се да попитам.

Настроението й моментално се променя. Лицето й е посърнало, когато подхвърля:

— Той не ми принадлежи, за да ми липсва, нали? — И старата рана отново е отворена.

— Това не ти пречеше да го желаеш през всичките тези години.

— Касиан не може да се откаже от драконовата си природа. Баща му никога не би го допуснал. Отдавна знам това.

Дали наистина го знаеше? Защо тогава усещах гняв? Болка? Защо погледът й го следваше неотлъчно през всичките тези години, щом е разбирала това?

— Вие двамата бяхте близки приятели — припомням и аз.

— И тримата бяхме приятели. И какво от това?

— Аз не бях толкова близка с него, колкото теб.

Тамра въздъхва.

— Това беше отдавна. Тогава бяхме деца, Ясинда. — Тя поклаща глава и ме поглежда. — Какво се опитваш да ми кажеш? Че между мен и Касиан може да има нещо? И че трябва да хукна подир него? О, сигурно ужасно много искаш да се върнем, за да ме мислиш за толкова глупава, че да се хвана на това!

Засрамвам се и усещам по шията ми да се издига топла вълна. Нима съм толкова прозрачна?

— Просто ми е трудно да повярвам, че напълно си го забравила.

Очите й блясват и гласът й започва да трепери от вълнение.

— Да не смяташ, че е по-добре да продължавам да се заблуждавам? Нямам никакъв шанс с него. Прайдът няма да го допусне. Касиан няма да го допусне. Затова искам да започна тук на чисто. — Очите й ме гледат студено. — Аз имам достойнство, Ясинда. Няма да позволя някакво глупаво увлечение да ми попречи най-накрая да имам свой живот, така че може ли да приключим с темата?

Пренебрегвам желанието й и решавам да я попитам нещо, за което до този момент не съм отваряла дума, за да не й вдъхна лъжлива надежда.

— Ами ако не си изчакала достатъчно дълго…

Очите й блясват гневно.

— Не подхващай това. Ако съм можела да се преобразя, досега щеше да се е случило.

Свивам рамене.

— Може би се развиваш по-бавно? Нидия се преобрази доста късно…

— Едно тринайсетгодишно момиче може би все още има шанс, но не и аз. А сега, моля те, нека да приключим с темата? Не искам повече да говоря за прайда!

— Добре, добре! — казвам аз, поглеждайки отново краката си, които пак са сухи.

Тръсвам ожесточено глава. Втривам с ръка лосиона дълбоко и енергично в кожата си. Лосион без ухание, защото миризмите от света на хората и без това постоянно ме задушават.

Вече се чувствам различно. Планът на мама работи. Драконът в мен крее. Умира в тази суха пустинята.

Освен когато съм с Уил.

Забавям движенията си, но продължавам да нанасям лосиона върху кожата си. В гърдите ми трепва надежда. Освен когато съм с Уил. Неговата близост даваше живителна сила на моето драки. Уил. Разбира се, че всичко това криеше рискове. Но в сегашната ситуация рискът е като въздух за мен. Нищо сигурно няма в живота ми, каквито и усилия да полага майка ми в тази посока.

9

Следвам групата момичета към физкултурния салон, опитвайки се да спазвам здравословна дистанция. Всичко е толкова объркващо. Чуждите миризми, дразнещите звуци, липсата на открито пространство и свеж въздух. Спареният въздух трепти от тупкането на баскетболните топки, чийто трясък в дървения под става по-силен, докато се приближаваме към двойната врата на салона.

— Изглежда, ще бъдем навън с момчетата днес — казва Катрин, влизайки в салона, който е пропит от тежката миризма на пот.

Отново ме обзема онова познато чувство и веднага осъзнавам, че той е тук. Забелязвам Уил, който в този момент стреля от линията за три точки, повдигайки се леко на възглавничките на пръстите си. Още преди топката да е попаднала в коша, той ме поглежда. Познатата топлина се надига в гърдите ми и лицето ми пламва.

— Момчетата от тази страна, момичетата от другата! — Учителката по физическо надува свирката си и ни дава знак да се разделим от двете страни на игрището.

— Ох, пак този баскетбол! — промърморва Катрин провлечено. — Предпочитам да тичам по пистата.

Нареждаме се в редица, за да стреляме към коша от място. Към средата на игрището краят на редицата на момчетата се среща с този на момичетата. Настъпва малък хаос, защото двете групи се смесват, което им дава повод за добродушни закачки.

С крайчеца на окото си зървам Уил да излиза от редицата и да застава най-отзад, където сме аз и Катрин.

— Здравей — поздравява ме той.

— Здравей.

Катрин поглежда ту към него, ту към мен. Сетне се отзовава хладно:

— Здрасти.

Аз и Уил я поглеждаме.

— Да-а… — изрича бавно Катрин, отмятайки кичурите коса от очите си, след което застава пред мен и обръща гръб и на двама ни.

— Е — започва Уил, — и в баскетбола ли си толкова добра, колкото в бягането?